lovech - Profesionalistite

Тъкмо премисляше отново плана си за Нанс Лоръл, когато я видя да се задава.

Прокурорката се появи иззад ъгъла на отсрещния тротоар. Носеше тъмносин костюм и бяла блуза. В малките ръце има­ше старомодно куфарче, кафяво и очукано, и голяма служеб­на чанта. Зачуди се дали някое от двете неща не е подарък от родителите ѝ, които също бяха юристи, както беше научил. И двамата бяха в евтините области на професията. Майка ѝ беше обществен защитник, а баща ѝ - адвокат на бедните.

„Правят добри дела, помагат на обществото - каза си Суон. - Досущ като пълничкото си момиченце.“

Лоръл вървеше със сведен поглед и с усилие заради тежкия си товар. Лицето ѝ беше същинска маска, но тя въздъхна тихо и потиснато - както усещаш полъха на италианския магданоз в супата. За разлика от дръзкото чилантро.

Несъмнено причината за потиснатостта ѝ беше прекратява­нето на случая „Морено“. Едва не му домъчня за нея. Обвине­нието щеше да бъде венецът на кариерата ѝ, а сега трябваше от­ново да се заеме с разни Хосе, Шария, Били и Рой заради крек, изнасилвания или оръжие.

„Не бях аз, няма начин. Не знам, човече, не знам откъде се е взело това, честно...“

Само дето тя нямаше да се занимава с такива случаи.

Нямаше да се занимава с нищо след тази вечер. Щеше да е студена и неподвижна като парче филе.

Нанс Лоръл намери ключовете си, отключи входната врата и влезе.

Суон щеше да ѝ даде десетина-петнайсет минути, колкото да свали гарда.

Вдигна малката чашка към носа си, вдъхна и пъхна езика си в топлата течност.

73.

- Какво знаем за последния от малките ни индианци? - по­пита разсеяно Линкълн Райм. - Препятствието с гражданство­то на Морено беше съсипало Нанс Лоръл, обаче само беше изострило ловния хъс на Райм. - Не ме интересува какво раз­пореждат от Олбъни, Сакс, искам да пипнем нашия НИ 516. - Какво знаем? - погледна той към бялата дъска. - Добре, знаем, че НИ 516 е бил на Бахамите по време на стрелбата. Знаем, че е убил студентката проститутка Анел Бодел. Знаем, че е поста­вил бомба, за да унищожи следи от информатора. Знаем, че е убил Лидия Фостър. Знаем, че е следил нашата Сакс из града... и какво ни говори това?... Сакс!

- Какво?

- Другият шофьор, онзи, който Морено е използвал обикно­вено? Свърза ли се е него?

- Не, той не ми се обади.

Това се случваше често, когато полицията търсеше някого и молеше да ѝ се обадят. Обикновено хората не искаха да се замесват.

Понякога имаше и други причини.

Сакс опита отново да се свърже с шофьора, после поклати глава. Отново звънна в „Елитни лимузини“ - предположи Райм. Попита дали имат вест от служителя си. Проведе кратък разго­вор и затвори.

- Не се е обаждал, откакто заминал да се види с болен род­нина.

- Не им вярвам. Може да имаме трета жертва на НИ 516. Пу­ласки, разбери къде живее шофьорът. Вземи екип от най-близ­кия участък до къщата му и отидете там.

Младият полицай извади мобилния си и звънна на централата.

Райм обикаляше с инвалидната си количка напред-назад пред схемите. Не беше имал друг подобен случай, с толкова разпокъсани и фрагментарни доказателства.

Парчета, късчета, наблюдения, смяна на посоката на сто и осемдесет градуса.

Нищо повече...

По дяволите.

Райм се запъти към полицата с бутилките с уиски. Взе сво­ята „Гленморанди“ и непохватно си наля малко, после запуши гарафата и отпи.

- Какво правиш? - попита Том от вратата.

- Какво правя, какво правя! Що за въпрос? Обикновено си задаваш такъв въпрос, когато не можеш да направиш изводи за ситуацията. - Отпи голяма глътка. - Мисля, че похаби едно превъзходно изречение, Том. Съвсем ясно е какво правя.

- Вече пи прекалено.

- Това е твърдение и е по-разумно. Правилно е. Не съм съ­гласен със смисъла му, но е логически правилно.

- Линкълн! - пристъпи напред Том.

Райм го изгледа гневно:

- Да не си посмял!

- Чакайте! - намеси се Сакс.

Райм допусна, че тя ще застане на страната на Том в спора относно алкохола, обаче когато се завъртя, установи, че не гледа него, а бялата дъска. Пристъпи напред и забеляза, че Амелия дори не накуцва. Беше енергична. Очите ѝ се присвиха. Това беше хищническият ѝ поглед. Той правеше високата жена пла­шеща, а в неговите очи - привлекателна.

Той остави уискито си. Вдигна поглед към белите дъски и ги огледа като радар. Да не би да беше пропуснал някакви факти? Да не би тя да бе направила заключение, което на него му е убягнало?

- Нещо за НИ 516 ли забеляза?

- Не, Райм - прошепна тя, - нещо друго е. Нещо съвсем различно.