lovech - Profesionalistite

Боже! Тя се носеше право към друг жилищен квартал на се­верозапад от Рейноса. Обаче според „Гугъл“ от запад имаше голяма празна зона - жълта пустиня.

- БС три девет...

Шейлс свали слушалките си и ги захвърли.

Дясната му ръка беше върху трекбола.

„Внимателно, човече, внимателно, като нищо ще я отклониш.“

Погледна от радара към „Гугъл“ и установи, че ракетата се отклонява от къщите. Не след дълго се насочи на запад, към пустошта - поне според сателитната карта. Носът на камерата на ракетата все още показваше само мъгла.

После височината и скоростта започнаха рязко да падат. Го­ривото беше свършило. Шейлс не можеше да направи нищо повече. Беше изгубил контрол над ракетата. Облегна се назад и изтри ръце в панталона си. Впери поглед в монитора, на който се виждаше какво предава камерата от носа на ракетата. Виж­даше се само мъглата.

Индикаторът за надморската височина показваше 457 метра.

204.

179...

Какво щеше да види, докато ракетата се разбиваше на земя­та? Пустиня? Или училищен автобус на излет? Фермери, впе­рили ужасени погледи в чудесията, която се стоварва върху тях?

В този момент мъглата се разсея и Шейлс видя ясно накъде лети ракетата.

Колкото и силен, и зрелищен да беше сблъсъкът на две хи­ляди и деветстотин километра разстояние, в Стаята на смъртта в НРОС той беше само един-единствен безмълвен образ: гола празна равнина, която се превърна в екран от трептящо черно и бяло като екрана на телевизор, когато буря изтръгне кабела.

Шейлс се завъртя към контролните прибори на самолета и освободи автопилота. Погледна към монитора за камерата на самолета, все още насочен към двора на къщата. Децата си бяха там и момчето, вероятно братчето, леко подритваше топката към момичето, което я гонеше като упорит териер. На прага стоеше жена, която наблюдаваше и двамата със сериозно лице.

„Мили боже“ - повтори си той, без да се пита и да се чуди кои са тези хора, нито как са се озовали в укритието, за което „безукорните“ разузнавателни данни го бяха уверили, че е оби­тавано само от терориста.

Приближи с камерата.

Вратата на гаража беше отворена. Рашид го нямаше. Разби­ра се. Бдителният му поглед отпреди малко показа на Сакс, че терористът подозира какво се случва.

Взе слушалките и пак си ги сложи. Включи ги.

- ... три девет седем?

- Три девет седем до Тексас център - рязко каза Шейлс. - Мисията прекратена по преценка на оператора. Връщане в ба­зата.

71.

- Искаш ли малко скоч? - попита Райм от средата на сало­на си, близо до микроскопа за сравнение. - Според мен имаш нужда.

Нанс Лоръл вдигна поглед от ъгъла на стаята, където съби­раше папките си, обърна се към него намръщена. Той заподозря, че ще му дръпне лекция колко е непрофесионално да пиеш по време на работа.

- От коя дестилационна? - попита тя.

- „Гленморанди“. Дванайсет или осемнайсетгодишно.

- Нещо по-торфено? - попита тя и го учуди още повече.

Сакс също се учуди, ако се съдеше по леката усмивка на ли­цето ѝ.

- Не. Опитай го, ще ти хареса.

- Добре. Осемнайсетгодишното. С капка вода.

Райм стисна бутилката и наля непохватно. Тя сама си добави водата. Бионичната му ръка не беше достатъчно точна.

- Сакс? - попита той.

- Не, благодаря, аз ще си налея нещо друго.

Тя подреждаше пликчетата с улики, които дори при прекра­тени случаи трябва да бъдат старателно описани и съхранени.

- Том и Мел?

Лаборантът каза, че кафето му е достатьчно, а Том отказа. Напоследък се беше пристрастил към коктейли „Манхатън“ с бърбън, но обясни на Райм, че напитки, които са свързани с ре­цепта, трябва да се пият само през уикендите, когато най-веро­ятно няма да ти се отваря работа.

Том извади от хладилника, където често съхраняваха проби от кръв и тъкани, бутилка френско шардоне. Вдигна я към Сакс.

- Четеш ми мислите - отговори тя.

Той я отвори и наля.

Райм отпи от ароматното уиски.

- Хубаво е, нали?

- Да - съгласи се Лоръл.

Той препрочете писмото за отказа на Морено от американ­ско гражданство. Беше не по-малко ядосан от Лоръл, че тази формалност прекратява случая.

- Мразил е страната толкова, че да се откаже от граждан­ство? - възкликна Пуласки.

- Явно - каза прокурорката.

- Стига, момчета и момичета - обади се криминалистът и пийна още малко уиски. - Спечелиха първия рунд. Или пър­вия ининг. Което клише или метафора предпочитате. Обаче ние все още имаме извършител, нали така? НИ 516, виновен за взрива в едно кафене и за убийството на Лидия Фостър. А това са важни случаи. Лон Селито ни възложи да работим по тях.