lovech - Profesionalistite

74.

Нансиън Оливия Лоръл седеше на дивана си в своя апарта­мент в Бруклин Хайтс с кафяв калъф върху синята тапицерия, излъскана от близките и приятелите ѝ години наред.

Наследени вещи: имаше много такива. Спомни си как баща ѝ тайно рови из пролуките на дивана за монети, паднали от джобовете на гостите. Беше около осемгодишна и той го обър­на на шега, когато тя неочаквано влезе в стаята.

Само дето не беше игра и тя го знаеше. Дори децата може да се срамуват от родителите си.

Все още усещайки вкуса на дим от уискито, тя огледа дома си. Нейния дом. Само неин. Умисли се. Въпреки или може би точно поради прокъсаните и стари мебели това място й носе­ше утеха дори в тъжен ден като днешния. Много се беше ста­рала да го направи такова. Стените, покрити е десетки слоеве боя, бяха още от времето на Теди Рузвелт и бяха кремави. А що се отнася до украсата: икебана от копринени цветя, купена от един панаир на занаятите в Челси, есенен венец от пазара на фермерите на Юниън Скуеър, и картините. Имаше картини и рисунки, някои оригинални, а други репродукции, но всич­ки изобразяваха сцени, които я докосваха лично - коне, фер­ми, каменисти потоци, натюрморти. Нямаше представа защо ѝ харесват. Обаче веднага го усещаше и незабавно ги купуваше, ако можеше да си позволи парите. Имаше няколко изделия от прежда, пъстри правоъгълници. Лоръл беше започнала да пле­те преди няколко години, но все не намираше време и желание да завърши шаловете за децата на приятелите си.

„А сега какво?“ - замисли се тя.

Сега какво...

Чайникът засвири. Свиреше от известно време. Пронизително. Изведнъж си даде сметка. Отиде в тясната кухничка и сложи пликче чай от шипки в чашата - тъмносиня отвън, бяла отвътре, като дрехите ѝ, както забеляза. Трябваше да се преоблече.

После.

Лоръл се взира в чайника цяла минута. Изключи котлона, но не наля горещата течност. Върна се на дивана.

Сега какво?

Това беше най-лошото развитие. Ако беше успяла да обвини Мецгър и Бари Шейлс, това щеше да бъде огромен успех. Щеше да подреди живота ѝ. Нямаше думи да опише значението, кое­то този случай беше придобил за нея. Спомни си как в колежа слушаше като омагьосана за великите в съдебната система на Америка - адвокати, прокурори и съдии. Кларън Дароу, Уилям Дъглас, Феликс Франкфъртър, Бенджамин Кардозо, Ърл Уорън... и много други. Луис Брандайс, за него си мислеше често.

Федералната конституция вероятно е най-великият човешки експеримент...

Нямаше нищо толкова прекрасно като машината на право­съдието и тя отчаяно копнееше да бъде част от нея, да остави свой отпечатък в американските закони.

Най-гордият ден в живота ѝ беше, когато завърши право. Помнеше как отправи поглед към публиката. Баща ѝ беше сам. Защото майка ѝ водеше дело пред Апелативния съд в Олбъни - най-върховният апелативен съд в държавата - и се опитваше да отмени присъдата за убийство на един бездомник.

Лоръл не можеше да опише колко поласкана се чувстваше, че майка ѝ не може да присъства на този ден.

Делото „Морено“ щеше да бъде нейният начин да оправдае смисъла на тези саможертви. Е, добре, и да се прослави. Амелия имаше право, когато повдигна въпроса за политическата ѝ кариера. Амбицията ѝ си оставаше дори когато името ѝ не фи­гурираше в списъците с кандидати.

Дори загуба на делото „Мецгър“ в известен смисъл щеше да бъде победа. Щяха да изобличат Стаята на смъртта на НРОС. И това вероятно щеше да е достатъчно, за да прекратят завина­ги програмата за убийства. Жадните медии и още по-жадниге конгресмени щяха да накацат НРОС като мухи на мърша.

Бяха я пожертвали - това щеше да бъде краят на кариерата ѝ, - но поне щеше да е сигурна, че истината за престъпленията на Мецгър ще излезе на бял свят.

А сега това! Шефът ѝ прекратява делото? Не, нищо хубаво нямаше да излезе от това.

Допускаше, че информаторът е изчезнал и че няма да разберат кои са другите жертви от опашката. Съжалявам, господин Рашид.

Какво я очакваше в бъдеще? Лоръл се засмя на въпроса. Върна се в кухнята и този път наистина си приготви чаша чай. Добави две захарчета, понеже шипката е малко тръпчива. Да, бъдещето - период без работа, който щеше да прекара, като гле­да повторения на „Зайнфелд“, и като вечеря с една - какво пък, с две - порции замразена храна. И като попрекали с шардонето. Игра на шах с компютъра. После интервюта. И накрая работа в голяма фирма на Уолстрийт.

Сърцето ѝ се сви.

Замисли се за Дейвид, както правеше често. Винаги. „Рабо­тата е там, че ти ме притискаш за отговор, Нанс. Добре, ще ти кажа. Работата е там, че си като строга учителка. Разбираш ли? Не мога да отговоря на тези изисквания. Ти искаш всичко да е идеално, всичко да е както трябва. Поправяш, намираш вина. Ето, съжалявам. Не исках да го казвам. Ти ме накара.“