lovech - Profesionalistite

- Работите в Държавния департамент, така ли?

Сакс остана с впечатлението, че макар той да не каза нищо, отговорът беше „да“. За какво ставаше дума? Погледна към до­кумента.

- Истински ли е? - попита Лоръл и внимателно се вгледа в печата на Държавния департамент.

- Наредено ми е да предоставя документа на заместник-прокурор Лоръл. Съдържанието не ме интересува.

„Добър изказ - мислено отбеляза Сакс. - Линкълн Райм би одобрил.“

- Шрив Мецгър ви нареди, нали? - попита Лоръл. - Под­прави ли документа? Отговорете на въпроса ми! Истински ли е документът?

Не знаеше, не го интересуваше...

Мъжът не каза нищо повече. Извърна се, сякаш жените бяха престанали да съществуват, и си тръгна. Спря в края на коридо­ра, където му отвориха вратата.

- Какво е? - попита Сакс.

- Нали според данните, които получихме от Фред Делрей, Морено е бил забелязан в близост до американски посолства и консулства точно преди да бъде застрелян?

- Точно така - потвърди Амелия. - В Мексико и в Коста Рика. След като заминал от Ню Йорк на втори май.

Тревогата на Сакс се засили, когато погледна назад и устано­ви, че тъмното и кръгло лице на служителката, отворила врата­та, изобщо не е впечатлено и смутено от посетителя. Жената се върна на мястото си при списанието със знаменитостите.

Лоръл въздъхна и каза:

- Ако някой е смятал, че Морено се кани да напада посол­ство, сбъркал е. - Кимна към писмото в ръката си. - Търсел е посолство, но такова, в което може да ускори процедурата по отказ от американското си гражданство. Направил го е на чет­върти май в Коста Рика. Отказът влиза в сила незабавно, обаче документите са пристигнали в базата-данни на Държавния де­партамент едва вчера. - Въздъхна отново. - В деня на смъртта си във Венецуела Робърт Морено е бил венецуелски гражда­нин, не американски.

- Значи затова е казал на шофьора на лимузината в Ню Йорк, че няма да може да се върне в Америка. Не заради теро­ристичен заговор, а понеже е щял да бъде персона нон грата и е нямало да го пуснат с чужд паспорт - отбеляза Сакс.

В ръката на Лоръл се появи телефон. Тя сведе поглед към него. Лицето ѝ никога не бе изглеждало толкова изпито. „Защо носи толкова грим?“ - отново се зачуди Сакс. Лоръл натисна бу­тона за бързо набиране. Тя не видя точно кой, но пък и нямаше значение. Да натиснеш 9 е не по-трудно от това да натиснеш 1.

Прокурорката се отдръпна и проведе разговор. Накрая при­бра телефона и цяла минута остана с гръб към Сакс. Телефонът ѝ звънна. Още един разговор, по-кратък.

След края на втория разговор тя се извърна към другата жена:

- Шефът ми е говорил с прокурора в Олбъни. Колкото и да са превишили правата си Шрив Мецгър и неговият стрелец, няма интерес към повдигането на обвинения, след като жерт­вата не е американски гражданин. Наредиха ми да се откажа от случая - забоде поглед в пода тя. - Е, това е.

- Много съжалявам - каза Сакс. И беше искрена.

68.

В прохладното и затъмнено укритие в Рейноса, Мексико, Рашид ал-Барани привърши списъка си с части за бомбата и го побутна към Дебелия. Така беше кръстил мислено главния спе­циалист на картела по самоделните взривни устройства, когато онзи се доклатушка преди половин час прашен и с мръсна коса. Рашид му даде прякора презрително, но прецизно - човекът на­истина беше много тежичък. След това съжали за лишената си от вежливост мисъл относно физиката и личните му хигиенни навици, защото човекът се оказа не само много услужлив, но и невероятно талантлив. Той беше изработил някои от най-сложните взривни устройства в западното полукълбо през послед­ните няколко години.

Мъжът прибра в джоба си списъка с нужните неща, които трябваше да купи, и обеща на испански вечерта да се върне с всички части и инструменти.

Рашид беше сигурен, че оръжието му ще свърши работата много ефикасно, ще убие регионалната директорка на Агенция за борба с наркотиците Барбара Самърс и всички останали на църковния пикник в радиус на десет метра от нея, а вероятно и повече, зависи колко човека чакат на опашката за сладолед, където ще бъде поставено взривното устройство.

Той кимна към стаята, където държаха мексиканските за­ложници, и попита Дебелия:

- Компанията му събра ли откупа?

- Да, да, потвърдено е. Семейството е осведомено. Тръгват си довечера, веднага щом бъде преведена и последната част от сумата. - Той се взря в Рашид. - Просто бизнес, нали разбираш?

- Да, да, просто бизнес - каза Рашид и си помисли: „Не, всъщност не е така.“