Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Казваме, че това е било най-доброто, което е имало. – Равнодушният поглед на Триг обходи печалната редица. – После ти й даваш нова бутилка и тя забравя за всичко. Или може би вече нямаш нужда от среброто, Анкран?

– Знаеш, че не е така. – Анкран се отърси от ръката на Триг и изкривените му от погнуса устни се извиха още повече. Без да си прави труда да ги поглежда дори, той започна да издърпва един по един хора от редицата. – Този... този... този... – Ръката му спря на Ярви и понечи да отмине...

– Мога да греба, господарю. – По-голяма лъжа Ярви не беше изричал през целия си живот. – Чиракувах на рибарска лодка.

Анкран приключи с избора на деветимата от редицата. Сред тях бяха сляп тровенландец, чийто баща бе избрал да продаде него вместо кравата, стар гърбав островитянин и сакат ванстерландец, на когото и пари да даваха, нямаше да успее да потисне достатъчно дълго кашлицата си, че да ги вземе в ръка.

А също така Ярви, законният крал на Гетланд.

Пазарлъкът за цената беше свиреп, но накрая Триг и Анкран успяха да се споразумеят с търговеца на плът. Малка част от среброто им премина в шепата на търговеца, още по-малка – обратно в кесията, а основната част бе поделена намясто и изчезна в джобовете на двамата купувачи, така според Ярви открадната от капитана им.

По бърза сметка току-що бе купен на цената на прилична овца.

Нямаше възражения.

Задружно семейство

„Южен вятър“ се полюшваше на док и изглеждаше всичко друго, но не и топъл бриз. В сравнение с тесните бързоноги кораби на Гетланд той беше тромаво чудовище – дълбоко газещо и с огромен „търбух“ между притъпения нос и заоблената кърма, – зле поддържаното дърво на чийто корпус беше обрасло със зелена морска трева и полипи. Имаше две къси дебели мачти, две дузини огромни гребла на всеки борд и тесни прозорци на ниските пристройки на носа и кърмата.

– Добре дошли у дома – каза Триг и блъсна Ярви към трапа, пред който стояха двама навъсени стражи.

Млада чернокожа жена наблюдаваше докарването на новите роби от покрива на пристройката на кърмата и полюшваше небрежно единия си провесен надолу крак.

– Това ли е най-доброто, което успяхте да намерите? – попита тя и скочи с лекота на палубата.

Говореше почти без акцент. Тя също имаше нашийник, но изплетен от тънка метална нишка. Беше вързана с верига, но също като нашийника – лека, фина и достатъчно дълга. Беше я преметнала около едната си ръка, сякаш беше украшение, което сама бе избрала да носи. Очевидно се ползваше с повече привилегии дори от Анкран.

Тя провери зъбите на кашлящия ванстерландец и зацъка с език. Побутна с пръст гърбицата на шенда и нап­рави гримаса от погнуса:

– Капитанът няма да остане доволна от подобна сган.

– И къде е в момента славният ни водач? – попита Анкран, но нещо в тона му подсказа, че вече знаеше отговора.

– Спи.

– Пияна?

Жената се замисли, преди да отговори, и устните й замърдаха, все едно пресмяташе нещо наум:

– Не е трезва.

– Ти си гледай определянето на курса, Сюмаел – изръмжа Триг и избута напред Ярви и останалите. – Гребците са моя грижа.

Докато Ярви влачеше крака покрай нея, Сюмаел го изгледа подозрително през присвитите си клепачи. Тя имаше белег на горната устна, завършващ с триъгълна цепка, през която белееше зъб, и Ярви се улови в мисли за нея: в коя южна земя беше родена, как се бе озовала тук, по-млада ли беше от него, или по-стара, не можеше да се каже с тази остригана глава...

Тя посегна рязко, сграбчи го здраво за китката и изви ръката му нагоре.

– Този има саката ръка. – Не го каза като подигравка, просто констатираше факт като пастир, забелязал куцаща крава в стадото си. – Има само един пръст освен палеца. – Ярви опита да отскубне ръката си, но жената се оказа по-силна, отколкото изглеждаше. – При това недорасъл.

– Проклетият търговец на плът! – Анкран си проправи с лакти път до Ярви, на свой ред сграбчи китката му и огледа ръката. – Каза, че можеш да гребеш!

– Не казах добре – смотолеви просто Ярви и сви рамене.

– Каква изненада, ще вземе да се окаже, че в днешно време не можеш да имаш вяра никому – каза Сюмаел и повдигна многозначително едната си вежда. – И как го виждаш да гребе с една ръка?

– Ще трябва да намери начин – отвърна Триг и пристъпи към нея. – Имаме девет свободни места по пейките и девет роби. – Той се надвеси над Сюмаел и дебелият му нос почти опря в тънкия остър нос на жената. – Или може би искаш да се пробваш на пейката вместо него?