Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Тя облиза цепката на горната си устна и отстъпи внимателно назад:

– Аз по-добре да си гледам определянето на курса, а?

– Добра идея. Сложете сакатия на греблото на Джоуд.

Повлякоха Ярви по вдигнатия до борда трап, после през средата на палубата, покрай пейките, от двете страни на които зад всяко огромно гребло седяха по трима гребците – всичките с остригани до кожа глави, жилести, с нашийници на вратовете. Гледаха го със смесица от съжаление, самосъжаление, отегчение и презрение.

Някакъв мъж, прегърбен на четири крака, лъскаше дъските на палубата. Лицето му беше скрито в чорлава сплъстена коса и брада и беше толкова опърпан, че в сравнение с него и най-окаяният гребец изглеждаше като принц. Един от надзирателите на палубата го разкара от пътя си с неб­режен ритник, с който човек прогонва бездомно куче, и той пропълзя настрани, провлачвайки след себе си дебела тежка верига. Като цяло корабът не изобилстваше от нищо, но от вериги определено нямаше недостиг.

Стовариха Ярви ненужно грубо между двама гребци, които още от пръв поглед не му се сториха обещаваща двойка. Този на края на греблото беше огромен южняк, чийто врат се губеше сред масивни буци мускули. Беше килнал назад глава и се взираше в реещите се отгоре морски птици. Този откъм борда беше възрастен и намусен. Беше нисък и набит, с жилести, покрити с гъсти посивели косми ръце. Скулите му бяха нашарени от спукани капиляри и червендалести като на човек, прекарал целия си живот на открито. Седеше и чоплеше с мрачно изражение на лицето мазолите по широките си длани.

– Проклятие – изропта той и заклати глава, докато надзирателите оковаваха Ярви на пейката до него. – Имаме си сакат на греблото.

– Молеше се за помощ, нали? – обади се южнякът, без да извръща глава. – Ето ти я.

– Молех се за помощ с две ръце.

– Бъди благодарен и за половината от това, което искаш – каза му Ярви. – Вярвай ми, аз не съм се молил за това тук.

Устните на огромния южняк се разтеглиха в усмивка, докато извръщаше поглед към Ярви.

– Ако те чака товар за вдигане, по-добре вдигай, вместо да се жалваш. Аз съм Джоуд. Вкиснатият ти другар по гребло е Рълф.

– Казвам се Йорв. – Ярви вече беше съчинил и преговорил наум историята си. „Пести лъжите, както се пести зърното през зимата“, би казала майка Гундринг. – Чиракувах в кухнята и...

С добре отработено движение на езика и рязко вирване на главата старият гребец се изплю през борда:

– Сега обаче си нищо и това е положението. Забравяш за всичко останало и мислиш само за следващото изтегляне на греблото. Това улеснява нещата.

Джоуд въздъхна дълбоко:

– Не оставяй Рълф да изтиска и последната капка веселие от живота ти. Кисел е като лимон, но е добър човек, точният човек, когото да искаш зад гърба си. – Той изду бузи и изпуфтя. – Но честно казано, това няма как стане, защото е окован за пейката до теб.

Ярви се засмя тъжно, може би за пръв път откакто беше взет в робство. Сигурно и за пръв път откакто беше крал. Без значение, смехът му не трая дълго.

Вратата на пристройката на кърмата се отвори с трясък. На прага й се появи жена, излезе с наперена походка, разпери с театрална превзетост ръце и извика пронизително:

– Будна съм!

Беше много висока, а чертите на лицето й бяха остри като на ястреб. През едната й мургава буза се спускаше дълъг блед белег, а косата й бе вдигната нагоре в плетеница от щръкнали и провиснали във всички посоки кичури. Облеклото й представляваше безвкусна сбирщина от най-крещящите и непрактични дрехи от сигурно десетки различни земи: копринена риза с пищни, ниско провиснали и протрити бродерии по маншетите, кожено палто от сребриста животинска кожа, с разрошван от вятъра дълъг косъм, една ръкавица без пръсти на едната ръка, а другата – накичена с пръстени, украсен с едри кристали колан, чийто край се полюшваше над дръжката на извит меч, окачен абсурдно ниско, почти опиращ с ножницата си земята.

Тя побутна с острия връх на ботуша си най-близкия до нея гребец, стъпи с един крак на пейката, огледа добре палубата и устните й се разтеглиха в широка, пълна с тук-там проблясващи златни зъби усмивка.

В този момент гребци, моряци и надзиратели започнаха да ръкопляскат като един. Единствените, които не се включиха, бяха Сюмаел, наблюдаваща издула с език буза от покрива на пристройката на кърмата, окаяният просяк, чието дървено трупче продължаваше да стърже пътеката между пейките на палубата, и Ярви, бившият крал на Гетланд.