Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– А сега! – викна Шадикшарам, докато изкачваше тичешком стълбата към покрива на пристройката на кърмата, после спря, за да размърда чевръсто накичените си с пръстени пръсти. – На юг към Торлби, мъничките ми! Чакат ни печалби! Ъъъ, Анкран?

– Капитане? – Анкран се поклони толкова ниско, че почти заби нос в палубата.

– Донеси ми вино, ожаднях от цялото това плямпане.

– Чухте баба си! – изрева Триг и размота бича.

Разнесоха се тропот, викове и скърцане на въжета, когато неколцината свободни моряци на борда разкачиха „Южен вятър“ от дока, за напускане пристанището на Вулсгард.

– А сега какво? – промърмори Ярви.

Рълф изсумтя намусено при тази проява на невежес­тво.

– Сега ли? – Джоуд плю в шепи и намести длани на излъсканото дърво на греблото. – Сега гребем.

Тегли

Съвсем скоро Ярви съжаляваше, че не бе останал в избата на търговеца на плът.

– Тегли.

Тежките стъпки на Триг отмерваха безмилостен ритъм, докато крачеше по пътеката между пейките с навит в месестия си юмрук бич. Очите му шареха в търсене на роба, който се нуждае от окуражението му, боботещият му глас сечеше безцеремонно на равни интервали.

– Тегли.

Не беше изненада, че сакатата ръка на Ярви се оказа по-зле пригодена за теглене на тежко гребло, отколкото за държане на щит. В сравнение с Триг мастър Хъннан беше просто грижовна бавачка. Отговорът му за всеки проблем беше бичът, но когато се убеди, че от него пръс­ти не порастват, той върза кривата лява китка на Ярви за греблото със здрави прежулящи кожени ремъци.

– Тегли.

С всяко следващо непосилно изтегляне на дръжката на това противно гребло раменете и гърбът на Ярви изгаряха от болка, ставаше все по-зле и по-зле. Въпреки че преметнатата през пейката кожа се беше протрила до дебелината на фина коприна, а дървото на дръжката лъщеше матово и съвършено гладко благодарение на дланите на безбройните му предшественици, всяко следващо опъване оставяше задника му по-протрит и добавяше нов мехур по ръцете. С всяко следващо потапяне на греблото резките от бича по гърба, ожуленото от ботушите на надзирателите и бавно зарастващите рани от изгорено по шията му щипеха все по-свирепо от солта на морето и на потта му.

– Тегли.

Страданието му премина категорично предела, който Ярви си бе представял като краен, но това, от което остана още по-изненадан, бе на какви чудеса е способен един бич в правилната ръка. Съвсем скоро му трябваше само да чуе плющенето му в другия край на палубата или дори само приближаващия шум от стъпките на Триг, за да стисне очи и плюейки и скимтейки през стиснати зъби, да изтегли греблото една идея по-здраво отпреди.

– Момчето няма да изкара дълго – изръмжа Рълф.

– Загребване по загребване – промърмори тихо Джоуд. Неговите бяха неуморни, мощни, плавни и равномерни, сякаш не чувстваше умора, сякаш и той като греблото беше от дърво. – И дишай бавно. Дишай с греблото. Вдишваш, издишваш.

Ярви не знаеше защо и как, но това помагаше.

– Тегли.

И така, с тракане и тропот на греблата в кръглите отвори по бордовете, с дрънчене на вериги, съскане на въжета и скърцане на дървения корпус, с пъшкане, ругатни или мрачно мълчание от страна на гребците, „Южен вятър“ се носеше бавно по своя курс.

– Загребване по загребване. – Тихият глас на Джоуд бе пътеводна нишка в мъглата от страдание. – Вдишваш, издишваш.

Ярви не беше сигурен кое бе най-голямото изтезание – жиленето на бича, щипането на раните му, изгарящата болка в мускулите, гладът, студът или мизерията и мръсотията. При все това безкрайното стържене от дървеното трупче в ръцете на безименния търкач на палубата – напред, назад, напред, назад, – прозиращият през дрипите му нашарен от белези гръб, треперещите му устни, оголили пожълтели зъби, му припомняха, че може да е много по-зле.

Винаги има по-зле.

– Тегли.

Понякога боговете се смиляваха над злощастието му и изпращаха попътен вятър. Тогава Шадикшарам се усмихваше с онази нейна, пълна със златни зъби усмивка, заповядваше греблата да се приберат и тежкото, обкантено с кожа вълнено платно да се вдигне. После обявяваше безгрижно как състрадание и великодушие са й най-големите слабости.

Просълзен от умиление, Ярви се облягаше с гръб на неподвижното гребло на другарите си зад него, заг­леждаше се в плющящото издуто платно отгоре и поемаше с пълни гърди вонята на над сто потни, отчаяни и съсипани мъже.

– Кога се къпем тук? – промърмори веднъж по време на един от тези блажени моменти.