Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Седи ли крал Одем в момента удобно на Черния трон, обичан и възхваляван от поданиците си, които най-после имаха крал, на когото да се възхищават? Разбира се.

Седи ли майка Гундринг до него като негов пастор, шепти ли мъдрост и познание в ушите му? Повече от вероятно.

Заел ли е друг ученик мястото на Ярви като неин нас­ледник, храни ли гълъбите й и носи ли й вечерната чаша чай? Че как иначе?

Рони ли горчиви сълзи Изриун, че сакатият й годеник никога няма да се завърне? Колкото лесно забрави брат му, така ще забрави и него.

Вероятно майка му е единствената, на която наистина липсва, но не за друго, а защото при все цялата й хит­рост и лукавост, хватката й върху властта няма как да е същата без малката й марионетка на малкото си столче в тронната зала.

Бяха ли изгорили празен кораб и вдигнали празна могила за него, също както за чичо му Удил? Незнайно защо, съмняваше се.

Ярви осъзна, че подсъзнателно е стиснал сакатата си ръка в треперещ от ярост юмрук.

– Какво те мъчи? – попита Джоуд.

– Това беше моят дом.

Рълф въздъхна.

– Приеми го от човек, който знае какво говори, кухненски чирако. Миналото най-добре да остане погребано.

– Дадох клетва. Клетва, от която с всичкото гребане на света не мога да избягам.

Рълф въздъхна отново.

– Приеми го от човек, който знае какво говори, кухненски чирако. Никога не давай клетви.

– Да, ама като вече си се заклел? – каза Джоуд. – Тогава какво?

Ярви се загледа в крепостта и стисна до болка зъби. Може би боговете му бяха изпратили това премеждие като наказание. За това, че е твърде доверчив, прекалено наивен, толкова слаб. Бяха му дали шанс да изпълни клетвата си. Да пролее кръвта на подмолния си чичо. Да си върне Черния трон.

Но боговете няма да чакат вечно. С всяка нова зора споменът за баща му ще избледнява, с всяко следващо пладне властта на майка му ще чезне, с всяко здрачаване хватката на Одем върху Гетланд ще става по-силна. С всеки залез шансовете на Ярви потъваха все по-дълбоко в мрак и тъмнина.

Бичуван над греблото и окован за пейката, няма да отмъсти никому, няма да си върне кралство, от ясно по-ясно.

Затова трябва да се освободи.

Инструментите на пастора

Замах след замах греблата отнасяха Ярви далеч от Торлби, от дома и миналото му. „Южен вятър“ продължи своя път на юг, но ветровете рядко помагаха на робите гребци в задачата им. Все пӝ на юг, покрай назъбената брегова ивица на Гетланд, покрай островчета и вдадени в сушата протоци, покрай оградени с високи дървени огради села, подскачащи по водата рибарски лодки и ферми по осеяните с овце хълмове.

Така продължи и войната на Ярви с греблото – безжалостна, раздираща мускулите и скърцаща със зъби война. Не можеше да каже, че той я печелеше. Никой не печелеше в подобни войни. Но поне пораженията вече не бяха така едностранни.

Курсът на Сюмаел ги отведе в близост до брега и когато подминаваха устието на река Хелм, палубата оживя от промълвени молитви. Гребците хвърляха тревожни погледи към морето и издигащия се спираловидно черен облак, пронизващ небето. Пречупените остри елфически колони на разрушения остров не се виждаха, но всички знаеха, че са там, отвъд хоризонта.

– Строком – промърмори Ярви.

Напрягаше очи, искаше да види, но същевременно се страхуваше, че ще го направи. В далечни времена хората носили реликви от тази прокълната елфическа руина, но малко след триумфалното си завръщане се разболявали и умирали и накрая Съборът забранил ходенето на острова.

– Баща Мир да ни е на помощ – изръмжа Рълф и начерта светия знак пред сърцето си, но го направи ужасно нескопосано.

В този момент робите нямаха нужда от бича на Триг, за да удвоят усилия и да оставят зад гърба си мрачната сянка.

Ярви нямаше как да пропусне иронията на съдбата – това беше маршрутът, по който щеше да пътува за изпита си в Събора. На това си пътуване принц Ярви щеше да седи увит в дебело одеяло, с книга в ръка, погълнат в учение и в пълно неведение за страданията на гребците. Сега, окован на пейката, не му оставаше друго за изучаване освен „Южен вятър“. Корабът, хората на него и как да ги използва, за да се освободи.

„Хората са най-ценният инструмент на пастора“, казваше майка Гундринг.

Ебдел Арик Шадикшарам, самопровъзгласилата се за най-прославена търговка, любовница и морски капитан, прекарваше повечето си време пияна, а останалото – в несвяст от пиене. Понякога хъркането й се чуваше през затворената врата на каютата й в пристройката на кърмата и отмерваше мрачно темпо на гребците. Понякога изпадаше в меланхолично настроение, заставаше на пок­рива на пристройката на носа с една ръка на кръста, другата отпусната надолу, стиснала полупразна бутилка, и гледаше навъсено с лице срещу вятъра, сякаш го предизвикваше да духа по-силно. Друг път крачеше нап­ред-назад по пътеката между пейките и шляпаше дружески гърбове, все едно робите й бяха стари приятели. Подминавайки безименния търкач, никога не пропускаше да го срита, да опъне рязко веригата му или да обърне отгоре му съдържанието на кофата, в която ходеха по нужда гребците. После сръбваше от бутилката и изреваваше с пълно гърло: „Напред към печалбата!“. Гребците започваха да скандират бурно и ако някой викаше особено силно, получаваше глътка от капитанското вино, а ако мълчеше, получаваше поздрав от бича на Триг.