Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Горчив край – каза Ярви.

– Много сладки истории свършват с такъв – обади се Джоуд.

Рълф вдигна рамене:

– Нямам право да се оплаквам. В моите плавания сигурно сме пленили и продали в робство поне двеста инглингци. И с радост прибирахме печалбата. – Възрастният воин потърка груби длани в дървото на греблото. – Хората казват, че каквото посееш, това ще жънеш, и май е самата истина.

– Значи не би избягал, ако можеше, така ли? – про­мърмори Ярви, като преди това хвърли поглед през рамо, за да се увери, че Триг не може да ги чуе.

Джоуд изсумтя шумно.

– В селото, в което живеех, има кладенец. От него блика най-сладката вода на света. – Той притвори очи и облиза устни, все едно я преглъщаше. – Бих дал всичко, за да пия отново от този кладенец. – Разпери длани. – Но какво да дам, нямам нищо. Пък и виж последния, който опита да избяга. – Той кимна към търкача на палубата, чието дървено трупче не спираше да жули по цял ден напред-назад, напред-назад, а тежката му верига подрънкваше всеки път, когато пролазваше на изранените си колене.

– Каква е неговата история? – попита Ярви.

– Не знам името му. Нищо, така го наричаме. Когато ме доведоха на „Южен вятър“, и той теглеше гребло. Една нощ край бреговете на Гетланд се опита да избяга. Освободил се някак от веригата и откраднал нож за ядене. Уби трима надзиратели, а на четвъртия така преряза коляното, че онзи повече не проходи. И остави този белег на бузата на капитана, преди тя и Триг да успеят да го спрат.

Ярви примига с недоумение към немощния търкач:

– Всичко това само с нож?

– При това не голям. Триг искаше да го обеси на мачтата, но Шадикшарам реши да го остави жив за назидание на останалите.

– Милостта й е голям недостатък – обади се Рълф и се подсмихна горчиво.

– Тя заши раната си – продължи Джоуд, – на него сложи огромната верига, нае повече надзиратели и ги предупреди никога да не го оставят да припари до острие отново. Оттогава търка палубата и не съм го чул да продума и веднъж.

– Ами ти? – попита Ярви.

– Аз ли? – Ухили му се Джоуд. – Аз говоря, когато имам нещо смислено за казване.

– Не. Имах предвид, каква е твоята история?

– Бях хлебар. – Въжетата засъскаха, когато моряците започнаха да вдигат котвата. Джоуд въздъхна, намести длани върху дръжката на греблото – излъскани също като дървото. – А сега тегля това гребло.

Глупакът удря

Джоуд опъваше греблото, до него Ярви също. Сега и дланта на сакатата му ръка беше пок­рита с корави мазоли. Лицето му беше загрубяло от вятъра. Усещаше тялото си стегнато, здраво и жилесто като бича на Триг. Заобиколиха нос „Бейл“ в ревяща буря и проливен дъжд, толкова силен, че мрачната крепост на носа не се виждаше. Обърнаха на изток и нав­лязоха отново в тихи води, пълни с кораби с всякакви форми и размери, идващи от всевъзможни земи. Ярви не спираше да се обръща през рамо, нетърпелив да зърне Скекенхаус.

Разбира се, елфическите руини съзря най-напред. В основите си гигантските стени бяха масивни и съвършено гладки, не носеха и следа от гнева на майка Море, по-нагоре бяха напукани, нащърбени, а в пукнатините им като белеещи кости в отворена рана лъщеше усукан метал. Бяха надстроени с иззидани от камък бойници, над които се вееха гордо знамената на върховния крал.

Кулата на Събора се извисяваше над всичко останало. Беше най-високата постройка в земите около Разбито море, ако не се брояха елфическите руини на Строком и Ланангад, където повече никой човек не смееше да стъпи. Три четвърти от зашеметяващата й с височината си фасада беше строена от елфите: издялани от един каменен блок квадратни колони, с идеално гладки и съвършено прави стени, в някои от огромните прозорци все още блестеше черно елфическо стъкло.

На височината, под която най-високата кула на Торл­би би се нанесла сигурно пет пъти, елфическите стени носеха следите от Разкъсването на бог – стените бяха като прерязани с нажежен нож, а разтопеният камък се беше стекъл и втвърдил под формата на гигантски сълзи. Над тях поколения пастори бяха надстроявали гъста и хаотично нахвърляна гора от дърво и камък – ниски кули, платформи, схлупени покриви, тераси и безброй димящи комини и всичко това опасано и накичено от въжета и вериги, покрито със следите на времето и птичи курешки. Човешките творения изглеждаха паянтови, смехотворни в сравнение със съвършенството под тях.

Над най-високия купол се рееха в кръг сиви точици. Гълъби може би като онези, за които Ярви някога се грижеше. Като онзи, който подмами баща му към смъртта. Кряскаха вести от пасторите из земите около Разбито море. Възможно ли бе да зърне оттук орела с бронзови пера да отнася обратно желанията на върховния крал?