Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Рълф се изплю отново.

– Предишният върховен крал беше достатъчно лош – каза той, – но поне се смяташе за пръв измежду братя. А този колкото повече остарява, толкова по-обсебен става от властта. Двамата с проклетия му пастор няма да мирясат, докато не се възкачат по-високо и от новия им бог и целият свят не падне на колене да им целува сбръчканите задници.

– Онзи, който почита Единствен бог, не избира пътя си, той му е предначертан свише – продължи отнесен в мисли Ярви. – Той не отказва молби и се подчинява на заповедите с поклон. – Придърпа веригата си и се загледа в нея. – Единствен бог прокарва верига през света, от върховния крал до малките крале, а оттам до всеки от нас. И всяка брънка е на мястото си. И така всички са нейни роби.

Джоуд го изгледа със сериозно изражение на лицето:

– Голям мислител си бил ти, Йорв.

Ярви сви рамене и пусна веригата до пейката.

– И от това по-малко полза, отколкото гребец с две здрави ръце.

– Всъщност как е възможно един бог да отговаря за всичко на тоя свят? – Рълф разпери ръце пред западащия град и хората му. – Как един бог може да е за всичко, за добитък и риба едновременно, за морето и небето, войната и мира? Пълни глупости са това.

– Може би Единствен бог е като мен. – Сюмаел се беше излегнала на покрива на пристройката на кърмата, подпряла глава на едно кльощаво рамо и полюшваше провесения си крак.

– Мързелива? – изръмжа Джоуд.

Тя се усмихна:

– Тя избира курса, но има много малки богове, които държи оковани на пейките, за да гребат в правилната посока.

– О, прости ми, всемогъща – каза Ярви, – но оттук ми се струва, че виждам и на твоя врат нашийник.

– Засега – отвърна тя и преметна небрежно тънката верига през рамото си като шал.

– Единствен бог – изсумтя отново Рълф и пак поклати глава, загледан в недостроения храм.

– По-добре един, отколкото никакви – отбеляза Триг, който в този момент минаваше покрай него.

Гребците се умълчаха. Знаеха, че оттук курсът им минаваше през земята на шенд, които не проявяваха милост към чужденците, не се молеха на никой бог и не коленичеха пред никой крал, без значение за колко върховен се смята.

Големите рискове обаче означават големи печалби, както ги информира Шадикшарам, когато скочи на палубата и вдигна гордо изписания с руни кралски лиценз. Очите й грееха така, все едно го бе получила лично от ръката на върховния крал.

– Парче хартия няма да ни предпази от шенд – изропта някой от пейките отзад. – Те дерат пленниците живи и ядат мъртвите си.

Ярви прихна развеселен. Беше изучавал езиците и обичаите на повечето народи от земите около Разбито море. „Невежеството е храна за страха – казваше майка Гундринг. – Познанието е гибелта на страха.“ Когато опознаеш един народ, виждаш, че са просто хора като всички останали.

– Шенд не обичат чужденците, защото непрекъснато ги нападаме и отвличаме в робство. Но са толкова диваци, колкото всеки друг народ.

– Толкова лоши? – промърмори Джоуд, без да откъсва поглед от Триг, който размотаваше бича си.

Загребаха на изток с нов лиценз и нов товар в трюма, но със старите вериги и постепенно Кулата на Събора се стопи в далечината. По залез-слънце хвърлиха котва в закътано заливче. Докато скриваше лицето си от света, майка Слънце запали златисти огньове по водата и обагри облаците в причудливи цветове.

– Не ми харесва това небе! – Сюмаел се беше покатерила на една от мачтите, седеше на напречната греда и гледаше смръщено към хоризонта. – По-добре да останем утре тук!

Шадикшарам отмина предупреждението с небрежно махване на ръка, все едно пропъждаше досадна муха.

– Бурите в тази локва са нищо работа, а и аз винаги съм имала отличен късмет с времето за плаване. Продължаваме.

Тя изхвърли празната бутилка през борда, провикна се на Анкран да й донесе нова и остави Сюмаел да клати глава.

Докато „Южен вятър“ се поклащаше леко по водата и моряците и надзирателите се скупчиха край един мангал на кърмата, където да играят на зарове за дрънкулки, един от гребците поде с изтънял, несигурен глас някаква вулгарна песен. В един момент не можа да се сети думите и ги замени с неразбираемо мучене, но когато свърши, останалите го възнаградиха със смях и тупкане с юмруци по греблата.

Друг гребец поде ентусиазирано песента за Бейл Строителя, който освен камари трупове в действителност не беше вдигнал и една постройка, и така, с огън и меч, се бе издигнал до върховен крал. Но явно когато минат достатъчно години, тиранинът изглежда различно и скоро още гласове се присъединиха към певеца. Накрая, както обикновено става с героите, Бейл мина през Последната врата и песента, както обикновено става с песните, свърши, а певците получиха своя дял от аплодисментите, отново под формата на думкане по греблата.