Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Килът и мачтите са здрави, ако не друго. Имаме дванайсет строшени гребла и три откъртени пейки.

– Да не споменаваме тримата изчезнали гребци – избоботи Триг, видимо ядосан от загубата. – Намерих двама мъртви на веригите им, шестима не са в състояние да гребат и може би никога няма да бъдат.

– Дупката в корпуса е главният ни проблем – каза Анкран. – В трюма влиза светлина. Трябва да закърпим дупката и да запушим с кълчища пролуките, преди да си помислим дори да спускаме кораба на вода.

– Ау, къде ли ще намерим дърво за поправките?

Шадикшарам обходи с протегната ръка вековната гора, обгърнала брега от три посоки.

– Тя принадлежи на шенд. – Триг огледа гъстата тъмна гора с далеч по-малко ентусиазъм. – Намерят ли ни тук, ще свършим одрани.

– Ами тогава по-добре се хващай на работа, Триг. И с кожа на гърба изглеждаш ужасно. Ако късметът ми удържи, ще сме приключили с поправките и ще сме във водата, преди шенд да са наточили ножовете. Ей, ти! – Тя пристъпи към коленичилия на чакълестия бряг Нищо и го катурна настрана с ритник в ребрата. – Защо не търкаш, копеле такова?

Нищо запълзя покрай тежката си верига нагоре по наклонената палуба и се зае с обичайното си занимание – приличаше на човек, чиято къща току-що е изгоряла, а той премита огнището.

Анкран и Сюмаел се спогледаха и също се заеха с работа. Шадикшарам отиде да донесе инструментите си, за да се заеме със своята. Бутилка вино, естествено, която започна да пие с отмерено темпо, изтегната на една скала.

Триг отключи няколко ключалки – същинска рядкост за гребците, които не бяха напускали пейките от седмици, – окова някои от тях на по-дълги вериги, а Анкран им раздаде инструменти. Джоуд и Рълф цепеха дървените трупи с клин и масивен дървен чук. Ярви мъкнеше грубите дъски до дупката в корпуса, където Сюмаел, стис­нала зъби и със съсредоточено изражение на лицето, ги одялкваше старателно с малка брадвичка.

– Какво си се нахилил така? – попита го тя.

Ръцете на Ярви бяха протрити от дървото, главата още го болеше от удара в греблото, имаше чувството, че е набоден с трески от глава до пети, но усмивката му растеше ли, растеше. На дълга верига всичко изглеждаше по-хубаво и Сюмаел самата не правеше изключение.

– Свободен съм от пейката – отвърна той.

– Хъ. – Тя повдигна вежди. – Не свиквай.

– Там! – чу се остър крясък като на стоварен на дръвника петел.

Един от надзирателите беше пребледнял като платно и сочеше към гората.

Пред дърветата стоеше мъж. Беше гол до кръста въп­реки студа. Тялото му беше наклепано с дълги ивици бяла боя, а косата му представляваше гъста черна четина. На гърба му имаше лък, а на кръста – секира с къса дръжка. Не помръдваше, не крещеше заплашително, просто гледаше спокойно към кораба и суетящите се около него роби. Накрая се обърна и без да бърза, потъна в тъмнината на гората. Един човек, но паниката, която предизвика, беше като от цяла армия.

– Боговете да са ни на помощ – прошепна Анкран и задърпа нашийника си, все едно го задушаваше.

– Работете по-бързо – кресна Шадикшарам, достатъчно притеснена, че да спре да пие за момент.

Удвоиха усилия, но не спираха да извръщат тревожно глави към гората в очакване на още неканени гости. В един момент в морето се появи кораб и двама от моряците нагазиха в прибоя, размахаха ръце и закрещяха за помощ. Една малка фигурка им помаха от палубата, но корабът дори не даде признаци, че се готви да спре.

Рълф изтри с дебела китка потта по челото си:

– Аз не бих спрял.

– Нито пък аз – обади се Джоуд. – Ще трябва да си помогнем сами.

Ярви просто кимна:

– Аз не бих помахал дори.

В този момент от гората излязоха безшумно няколко шенд. Трима, после шестима, една дузина – въоръжени до зъби – и с всеки следващ ужасът на Ярви растеше наравно с този на останалите. Беше чел, че шенд са като цяло миролюбив народ, но излезлите от гората не даваха вид, че са чели същите книги.

– Не спирай работа! – изръмжа Триг, сграбчи един роб за врата и го запрати към дървения ствол, който трябваше да окастря от кората. – Аз казвам да ги нападнем първи. Да ги връхлетим, това ще ги стъписа.

Шадикшарам хвърли бутилката на чакъла:

– Зад всеки отпред в гората се крият десетима. Подозирам, че стъписаният ще си ти. Но моля, пробвай, щом искаш. Аз ще гледам оттук.

– Какво ще правим тогава? – промърмори Анкран.

– Аз ще дам всичко от себе си да не им оставим никакво вино. – Капитанът издърпа тапата от нова бутилка. – А вие, ако искате да им спестите работа, предлагам да се одерете сами. – Тя се изкикоти и отпи.