Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Бавно, изтръпнал от страх, Ярви надигна глава и видя два огромни ботуша, чиито върхове бяха обковани с надрана и олющена стомана. Над тях висяха широки торбести крачоли на червени и бели ивици. По-нагоре видя стоманена ризница с вплетени на зигзаг златни нишки. Над нея, преметната през широки рамене, висеше бяла вълча кожа с главата на животното в единия край, от чиито очни кухини блещукаха едри гранати. Върху кожата на гърдите на мъжа висеше верига от масивни буци златист и сребрист метал, инкрустиран със скъпоценни камъни – топки, откъснати от дръжките на мечовете на победени воини. Бяха толкова много, че макар и преметната три пъти около дебелия като ствол на дърво врат на мъжа, веригата все още висеше ниско на гърдите му. Най-отгоре, толкова високо, че човекът му се стори направо великан, Ярви видя лицето на мъжа – остри като скални зъбери черти, чепато като брулено от ветровете дърво. Дългата му чорлава коса и брада се вееха свободно и бяха прошарени. Устните му бяха разтеглени в крива усмивка, а очите му грееха като на човек, който стои надвесен над бръмбари и се чуди кой точно да смачка първо.

– Кой си ти, човеко? – попита гигантът.

– Кухненски чирак съм. – Думите излязоха завалени от подутата уста на Ярви. Придърпа сакатата ръка нагоре в мокрия ръкав, за да я скрие от погледите. – Паднах в морето.

„Добрият лъжец втъкава толкова истина в платното, колкото успее“, казваше майка Гундринг.

– Да поиграем на гатанки, а? – продължи гигантът и започна да намотава на пръста си един дълъг прошарен кичур коса. – Как ли ми е името на мен?

Ярви преглътна. Нямаше нужда да гадае.

– Ти си Гром-гил-Горм, Трошач на мечове и правяч на сираци, крал на Ванстерланд.

– Позна! – плесна огромни длани Горм. – Но каква ще е наградата ти, още не е ясно. Аз съм крал на Ванстерланд и тези злощастни хорица тук, които твоите гетланд­ци така свободно ограбиха, изклаха и взеха в робство и всичко това против волята на върховния крал, който поиска мечовете да се приберат. Обича той да ни пречи на развлеченията, но каквото такова. – Погледът му обходи разрушенията наоколо. – Струва ли ти се това тук справедливо, кухненски чирако?

– Не – изграчи Ярви и този път не му се наложи да лъже.

До краля пристъпи жена. Прошарената й глава беше остригана до кожа, а дългите й бели ръце бяха изрисувани до раменете в синьо. Част от символите Ярви разпозна, беше ги учил: диаграми за гадаене на бъдещето по звездите, кръгове в кръгове, показващи връзките между малките богове, и руни, описващи позволени и забранени времена, разстояния и количества. На едната й ръка бяха нанизани пет елфически гривни – скъпоценни реликви от далечни времена, – златни, стоманени, инкрустирани с ярко стъкло и изписани със символи, чиито значения се бяха размили в дълбините на времето.

Ярви знаеше коя е тя, майка Скаер, пасторът на Горм. Същата, която изпрати гълъб на майка Гундринг с фалшиви обещания за мир и така подмами бащата на Ярви към смъртта му.

– И кой ще да е този крал на Гетланд, който заповядва подобно клане? – Гласът й беше дрезгав и хриптящ, също като на гълъбите.

– Одем – отвърна Ярви и с болка осъзна, че това беше самата истина.

Устните й се извиха като от погнуса:

– Значи лукавата лисица е убила брат си, вълка.

– Коварни зверове – въздъхна Горм, докато въртеше замислено една от металните топки на веригата си. – Неизбежно беше. По-сигурно от това, че майка Слънце сменя баща Луна на небето.

– Ти уби крал Утрик. – Думите се отскубнаха несъзнателно от разкървавените устни на Ярви.

– Така казват, значи? – Горм разпери огромни ръце и оръжията по колана му се разместиха. – Защо тогава не се хваля? Защо бардовете ми не пишат песен за това? Как така победата ми над него не се носи вече като игрива мелодия? – Разсмя се и свали ръце. – Ръцете ми са омазани с кръв до раменете, кухненски чирако, нищо не ме радва повече от кръвта. Но и с тъга го казвам – не всеки умрял си е отишъл от ръката ми.

Един от кинжалите в колана му се беше повдигнал нагоре и кокалената му дръжка стърчеше право към Ярви. Можеше да го сграбчи. Ако беше като баща си, като брат си, дори като смелия Киймдал, който даде живота си за своя крал, щеше да сграбчи това острие, да го забие до дръжката в корема на Гром-гил-Горм и да изпълни тържествената си клетва за мъст.

– А, искаш тази дрънкулка, така ли? – Горм измъкна ножа и го подаде на Ярви с дръжката напред. – Вземи я. Но трябва да знаеш, че майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката. Предречено е, никой човек не може да ме убие.