Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Одем иска тялото.

– Одем да си го търси тогава.

– Или Хюрик. – Трети глас. – Той остави сакатия да падне.

– И на кого първо ще кажеш да скача във водата, на Одем, или на Хюрик?

Разнесе се смях.

– Горм е на път за насам. Нямаме време да претърсваме дъното за едноръки трупове.

– Връщаме се при корабите и казваме на крал Одем, че племенникът му вече краси дълбините...

Гласовете постепенно заглъхнаха.

„Крал Одем.“ Родният му чичо, човекът, когото обичаше като баща, винаги до него, винаги с блага дума на уста, съпричастна усмивка и здрава ръка, на която да се опре и която да го води. Собственото му семейство, неговата кръв! Здравата му ръка беше вкопчена в скалата, но Ярви стисна сакатата в треперещ от ярост юмрук. Бащиният гняв го връхлетя с такава сила, че почти го задуши. Но майка му казваше: „Никога се бери грижа за това, което вече е станало, само за онова, което тепърва ще става“.

Майка му.

Мисълта за нея го накара да простене жално. Златната кралица винаги знаеше какво трябва да се направи. Но как да стигне до нея? Корабите на Гетланд всеки момент щяха да отплават. Ванстерландци щяха да пристигнат съвсем скоро. Не му оставаше друго, освен да изчака падането на нощта. А после да намери път през границата, на юг към Торлби.

„Винаги има начин.“

Ако трябва да върви стотици мили през гората бос, ще го направи. Ще отмъсти на проклетия си чичо и на онзи предател, Хюрик, ще си върне Черния трон. Зак­ле се в това и продължи да се кълне чак докато майка Слънце не скри лицето си зад скалите и сенките не се издължиха.

Едно нещо обаче не беше взел под внимание, най-безмилостния отмъстител – прилива. Скоро ледените вълни започнаха да обливат скалния ръб, на който седеше. Водата покри глезените му, после и коленете и не след дълго морето нахлу в тесния проток с още по-голяма ярост отпреди. Щеше му се да можеше да прехвърля наум възможностите за изход от положението, но за това човек трябваше да има повече от една.

Започна да се катери. Трепереше от студ и изтощение, пъшкаше от болка и кълнеше под нос чичо си при всяко движение на ръка или крак. Катеренето беше огромен риск, но шансовете му пак бяха повече, отколкото ако се оставеше на милостта на майка Море, защото, както знаеше всеки моряк, тя нямаше никаква милост.

С последни усилия се прехвърли над ръба на скалата и остана да лежи в треволяка, докато си поеме дъх. Пос­ле простена и се претърколи настрани, надигна се.

Нещо го халоса отстрани по главата и Ярви извика. Пред очите му заплуваха светлини. Земята се люшна, надигна се и го блъсна в ребрата. Замаян, пропълзя напред и от устата му се проточи кървава струйка.

– Гетландско куче, ако се съди по косата.

Ярви изписка, когато някой го сграбчи за косата и го вдигна нагоре.

– Кутре по-скоро.

Нечий ботуш го срита в задника и той се просна по очи. Надигна се и успя да направи две залитащи крачки напред, преди следващият ритник да го свали отново на земята. Бяха двама и го подкарваха напред с ритници. Двама мъже с ризници и копия. Ванстерландци безсъмнено, въпреки че като изключеше дългите плитки, които висяха от двете страни на лицата им, не се отличаваха по нищо от воините с навъсени физиономии около тренировъчния квадрат в Торлби.

За невъоръжения всички мъже с оръжие в ръка изглеждат еднакво.

– Ставай – каза един и го претърколи с ритник.

– Бих могъл, ако спреш да ме риташ обратно долу – отвърна запъхтян Ярви.

Това му докара дръжката на копие в лицето и той реши, че е време да спре с шегите. Един от мъжете го вдигна за яката на прокъсаната риза и го повлече напред.

Навсякъде имаше воини, неколцина на коне. Имаше и селяни с почернели от сажди лица и плувнали в сълзи очи, вероятно онези, успели да избягат от града при вида на приближаващите кораби. Сега се бяха върнали да ровят в останките от домовете си. Имаше и трупове, увити в подръпвани и развявани от морския вятър плащаници, наредени по земята и приготвени за изгаряне.

На Ярви не му дожаля за тях, сега всичкото му съжаление отиваше за него самия.

– На колене, куче.

За пореден път се озова по очи на земята и този път не намери за необходимо да става. Нямаше нужда, дъхът му така и така излизаше само под формата на стонове от подутата, тръпнеща от болка уста.

– Какво ми носите? – Попита някой. Гласът му бе силен и звънлив, все едно подемаше песен.

– Гетландец. Изкатери се до крепостта откъм морето, кралю мой.

– Майката на Всички води понякога изхвърля странни дарове. Погледни ме, морско създание.