Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Проклето нещо!

Задърпа настървено ремъците, разхлаби ги и измъкна ръка, после захвърли щита насред сандъците, на които мъжете седяха, докато гребяха.

– Кралю мой – каза Киймдал. – Трябва да задържиш щита си. Може да е опасно...

– Бил си се с мен. Знаеш колко полза имам от щит. Ако някой тръгне към мен и не мога да го спра само с меч, по-добре да бягам. А аз бягам много по-бързо без щит.

– Но, кралю мой...

– Той е крал – избоботи Хюрик и прокара замислено дебели пръсти през прошарената си брада. – Ако каже всички да оставим щитовете си, така ще бъде.

– Всеки с две здрави ръце е добре дошъл да задържи своя – каза Ярви, скочи в прибоя и изруга под нос, когато първата ледена вълна го намокри до кръста.

Там, където пясъкът преминаваше в трева, няколко новопоробени стояха вързани един за друг в очакване да бъдат натоварени на палубата на един от корабите. Бяха увесили рамене, омазани със сажди, с облещени от ужас очи, все още невярващи, че нещо може да изскочи от морето и просто ей така да отнеме живота ти. Край тях група от воините на Ярви разиграваха дрехите им на зарове.

– Чичо ти Одем те търси, кралю мой – каза един, изправи се намръщен, срита един хлипащ старец в гърба и го просна по очи.

– Къде? – попита Ярви.

Устата му беше пресъхнала.

– Горе, в малката крепост. – Мъжът посочи към сивата каменна кула на отвесната скала над града. От едната й страна морето бесуваше и блъскаше скалата, а от другата беше навлязло в сушата и тесният проток беше целият побелял от натрупаната по повърхността морска пяна.

– Не са затворили портите? – учуди се Киймдал.

– Бяха, но се оказа, че трима от синовете на старейшината са останали отвън, в града. Одем преряза гърлото на един и им каза, че ще направи същото с останалите, ако не отворят портите.

– И те ги отвориха – обади се втори воин и веднага след това се изкиска доволно при вида на зара, който беше хвърлил. – Нови чорапи!

Ярви примига озадачено. Не можеше да си представи вечно усмихнатия си чичо като безмилостен воин. Но Одем беше издънка от същото семе, родило баща му, следите от чиято гняв още носеше по тялото си, и брат им Удил, при спомените за когото калени в битки ветерани все още се просълзяваха около тренировъчния квадрат. Понякога под тихата вода се крият най-страховитите течения.

– Проклет да си!

Една жена излезе от колоната роби, колкото позволяваше въжето, с което беше вързана. От едната страна косата й беше сплъстена от кръв и залепнала за лицето.

– Шибан крал от шибана страна, дано майка Море те погълне...

Един от воините я зашлеви с опакото на ръката и я просна на земята.

– Да й отрежем езика – каза друг и я сграбчи за косата, а трети извади нож.

– Не! – извика Ярви. Мъжете го погледнаха изпод свъсени вежди. Накърняването на честта на краля им бе предизвикателство към собствената им чест и проявата на милост не съществуваше като възможност. – Ще донесе повече печалба с език в устата.

Той отмина превил рамене под тежестта на ризницата и затътри крака нагоре към крепостта.

– Ти си истински син на майка си, кралю мой – каза Хюрик.

– Чий друг мога да бъда?

Очите на баща му и на брат му грееха от възбуда, докато те говореха за отминалите набезите по брега, за великите дела, които са извършили, и големите печалби, които са донесли, докато той се спотайваше в далечния край на масата, мечтаейки да можеше да вземе дейно участие в мъжката работа. Но сега, видял истината с очите си, участието в нападение вече не изглеждаше завидно занимание.

Битката, ако въобще беше имало нещо достойно да се нарече така, беше свършила, но независимо от това Ярви вървеше като през същински кошмар, потеше се под ризницата, гризеше нервно вътрешността на бузите си и подскачаше при всеки шум. Чуваше писъци и смях, зърваше стрелкащи се в маранята над пламъците фигури, димът дращеше гърлото му. Гарваните кълвяха, кръжаха и крякаха триумфално. Ако имаше истински победител в тази битка, това бяха те. Днес майка Война, майка на гарвани, тя, която събира мъртвите и свива разтворената длан в юмрук, ще танцува, докато баща Мир ридае, заровил в шепи лице. Тук, по протежението на вечно менящата се граница на Ванстерланд и Гетланд, той често ридаеше.

Скалата, на която стоеше крепостта, изплува отпред с щръкнала нагоре черна кула и шумът от разбиващите се в основата й вълни се усили.

– Спрете – каза Ярви. Беше задъхан, замаян, а лицето му плувнало в пот. – Помогнете ми да сваля ризницата.