Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Естествено, Ярви вървеше най-отпред, следван по петите от майка си, която го засенчваше с присъствието си във всеки смисъл на думата, и майка Гундринг, която се подпираше прегърбена на жезъла си и едва успяваше да не изостава. Чичо Одем предвождаше кралската свита от воини и жени в най-хубавите си одежди. Най-отзад вървяха робите с подрънкващи железни нашийници и погледи, забити в земята, както подобаваше.

Докато минаваха през стената на тунела, Ярви вдиг­на тревожен поглед нагоре и зърна долния ръб на Пищящата порта да проблясва едва в тъмното, готов да се стовари за секунда и да прегради пътя на всеки враг към крепостта. Знаеше се, че досега бронзовата плоча е падала само веднъж, при това много преди Ярви да се роди, но всеки път, когато минаваше отдолу, той просто не се сдържаше да не погледне тревожно към ръба. Тежка колкото планина, лъскава бронзова плоча, крепяща се на един-единствен сребърен щифт, можеше с лекота да разклати нервите на всекиго. Особено на човек, запътил се към клада, на която да изгори половината си семейство.

– Справяш се добре – прошепна чичо Одем в ухото на Ярви.

– Просто вървя.

– Вървиш като крал.

– Ами, аз съм крал и вървя. Какво друго да е?

– Добре казано, кралю мой – усмихна се Одем.

Ярви зърна през рамо и усмивката на Изриун. Светлината на факлата в ръката й блещукаше в очите й и в огърлицата й. Скоро на нея щеше да виси ключът от хазната на Гетланд и тя щеше да е кралица. Неговата кралица. Като искрица светлина в непрогледен мрак мисълта за това – тази едничка надежда – се прокрадна сред тревогите му.

Всички носеха факли и въпреки че по пътя към портите вятърът беше успял да угаси половината от тях, процесията приличаше на огнена змия, виеща се по голия склон на хълма в сгъстяващия се мрак.

Личният кораб на краля, най-добрият дракар в пренаселеното пристанище на Торлби, с двайсет гребла от всяка страна и високи нос и кърма, покрити с изящна, достойна за Залата на боговете дърворезба, сега биваше изтеглян на брега от удостоените с честта воини към избраното място между дюните, оставяйки с кила си дълбока бразда в пясъка. Същият дракар, с който крал Утрик прекосил Разбито море при славното си нападение над Сагенмарк. Същият, който толкова много пъти се бе завръщал триумфално, нагазил дълбоко от тежестта на пленените роби и плячка.

На палубата бледите тела на крал и наследник бяха положени върху носилки от мечове – воинската слава на Утрик отстъпваше единствено на тази на брат му Удил. Според Ярви великите воини умираха като всички други.

Обикновено преди всички други.

Около мъртвите бяха струпани приношения, подредени така, както молитвоплетецът беше преценил, че най-много ще се харесат на боговете. Имаше брони и оръжия, пленени от краля в битка. Златни гривни и сребърни монети. Струпани на лъскави купчини скъпоценности. Ярви постави инкрустиран със скъпоценни камъни бокал в ръката на брат си, а майка му загърна раменете на мъртвия крал с наметало с яка от бяла животинска кожа с дълъг косъм. После сложи ръка на гърдите му и стоя до него, стиснала силно зъби, докато Ярви не й каза: „Майко!“.

Без да продума, тя се обърна и двамата тръгнаха към поставените на склона на хълма столове. Соленият вятър развяваше високата кафява трева и я шибаше в краката им. Ярви се въртя на твърдия висок стол в търсене на удобна поза. Майка му седна от дясната му страна и застина неподвижно, потънала в огромната сянка на изправения зад гърба й Хюрик. Майка Гундринг се намести на малкото трикрако столче от лявата му страна и стисна жезъла в чепатия си юмрук. Елфическият метал беше като жив от играещите по него жълти отблясъци от съскащите факли.

Ярви седеше между двете си майки. Тази, която вярваше в него. И другата, която го беше родила.

Майка Гундринг се наведе към него и заговори тихо:

– Съжалявам, кралю мой. Не това исках за теб.

В този момент Ярви не можеше да си позволи проява на слабост:

– Човек трябва да извлича най-доброто от това, което му предоставят боговете – отвърна той. – Дори кралете.

– Най-вече кралете – отбеляза хладно майка му и даде знак да започват.

Две дузини коне бяха поведени към кораба. Копитата им зачаткаха по дъсчения трап до палубата, където един по един бяха заклани, за да измие кръвта им дървото. Така, според всеобщото мнение, Смърт щеше да отдаде дължимото уважение на Утрик и сина му по пътя към Последната врата и полагащото им се признание сред останалите мъртви.