Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

Баба Вексен почти не се отдели от мястото си – от дясната страна на върховния крал – и през цялото време се усмихва, точно както можеш да очакваш от една мила баба. Когато Ярви коленичи пред нея, тя погледна сакатата му ръка, наведе се и прошепна: „Принце мой, мислил ли си да се присъединиш към Събора?“. И в този момент той видя гладния блясък в очите й и това го изплаши повече от всичките навъсени воини на върховния крал.

– Такъв интерес от Първия пастор? – промърмори Ярви и се отърси от неприятния спомен от онзи ден.

Майка Гундринг сви рамене:

– Рядкост е принц с кралска кръв да полага изпит за влизане в Събора.

– И сега също като всички останали тя ще е разочарована, че вместо това ще седна на Черния трон.

– Баба Вексен е достатъчно мъдра и знае как да извлече максимална полза от това, което й предоставят боговете. Това трябва да направим и ние.

Ярви обходи с очи клетките в търсене на нещо, което да го отвлече от мислите му. Макар и безмилостни, птичите погледи бяха по-лесни за понасяне от тези на поданиците му.

– Кой гълъб донесе посланието на Гром-гил-Горм?

– Изпратих го обратно във Ванстерланд. Изпратих на пастора му, майка Скаер, отговора на баща ти, че е съгласен да преговаря за мир.

– Къде е трябвало да се срещнат?

– На границата, близо до Амвенд. Баща ти така и не е стигнал дотам.

– Бил е нападнат от засада в Гетланд?

– Така изглежда.

– Не е в стила на баща ми да слага край на война с такава охота.

– Война – изграчи един от гълъбите. – Край на война.

Майка Гундринг свъси вежди и се вторачи в посивелия от курешки под:

– Аз го посъветвах да отиде. Върховният крал поиска мечовете да се приберат в ножниците, докато не бъде завършен новият храм, който строи за неговия Единствен бог. Не подозирах, че някой, било то дивак като Гром-гил-Горм, може да наруши такова свято обещание и дадена дума. – Тя стисна юмрук и за момент изглеждаше така, сякаш щеше да го стовари в лицето си, после бавно разтвори пръсти и отпусна ръка. – Един пастор трябва да изглажда пътя пред баща Мир.

– Но не е ли имал баща ми хора със себе си? Не е ли...

– Кралю мой. – Майка Гундринг го изгледа строго изпод вежди. – Трябва да вървим.

Ярви преглътна. Стомахът му беше на топка и напираше да изпълни устата му с горчилка.

– Не съм готов.

– Никой не е, никога. Баща ти не беше.

От гърлото на Ярви се отскубна нещо средно между смях и вопъл. Той изтри избилите сълзи с опакото на саката ръка.

– Баща ми плака ли, когато бе сгоден за майка ми?

– Всъщност да – отвърна майка Гундринг. – В продължение на години. Майка ти, от друга страна...

Ярви не сдържа поредния порив на горчив смях:

– На майка ми сълзите й се свидят повече отколкото златото. – Ярви вдигна поглед към жената, която до­скоро бе негов учител, а сега бе негов пастор, към това миловидно сбръчкано лице, към ясните очи, изпълнени със загриженост, и прошепна – Ти ми бе като майка.

– А ти на мен като син. Съжалявам, Ярви. Съжалявам за всичко, но... така трябва в името на всеобщото благо.

– И по-малкото зло. – Ярви разтърка чуканчето на пръста си и оглеждайки клетките по стените, преглътна сълзите. Всичките гълъби и големият орел. – Кой ще ги храни сега?

– Ще намеря някой. – Майка Гундринг му подаде кльощавата си длан, за да му помогне да стане от пода. – Кралю мой.

Обещания

Това беше знаменателно събитие.

Много от могъщите родове от най-отдалечените краища на Гетланд щяха да са ядосани, когато вест­та за смъртта на крал Утрик ги достигнеше едва преди или след като той бъде изгорен на погребалната си клада, така лишавайки ги от възможността да получат приз­нание за важността си, като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.

Без съмнение, всемогъщият върховен крал на своя висок трон в Скекенхаус и естествено, всезнаещата баба Вексен от лявата му страна щяха да са, меко казано, оча­ровани, както майка Гундринг отбеляза, от факта, че не са получили покана. Но майката на Ярви заяви, че „гневът им е прах на вятъра за нея“. Лейтлин може и вече да не бе кралица, но нямаше друга титла, която да й подхожда повече, а и Хюрик – заклел се да й служи до гроб – беше неизменно огромен и мрачен зад гърба й. Думата й беше хвърлен камък.

Процесията тръгна от Залата на боговете и мина през вътрешния двор на крепостта, чиято трева бе осеяна с провалите на Ярви, и под клоните на вековния кедър, неспособността на които да изкатери бе повод за подигравките на брат му.