Джо Абъркромби: Полукрал. Първа част от трилогията "Разбито море"

Възможно ли е наистина да седи на него между богове и хора? Той, който дори няма смелост да го докосне с това жалко подобие на ръка? Насили се да протегне ръка и дъхът му секна. Намери сили да докосне с треперещ пръст гладкия метал.

Студен и корав. Точно какъвто трябва да е един крал.

Точно като баща му, който седеше на него с кралската корона над свъсеното си чело. Прорязаните му от белези ръце са стиснали уверено извивките на подлакътниците, а дръжката на меча му – винаги подръка. Същият меч, който сега висеше на кръста на Ярви и чиято непозната тежест го теглеше надолу.

„Не съм искал полусин.“

Ярви отстъпи от празния трон по-плахо дори откогато баща му седеше на него. Не тръгна към вратата и чакащата отвън тълпа, а към статуята на баща Мир. Притиснат в камъка, напипа процепа до огромния крак на покровителя на пасторите. Тайната врата се отвори безшумно и като крадец, бягащ от местопрестъплението, Ярви потъна в тъмнината зад нея.

Цялата крепост беше опасана от тайни проходи, но най-много имаше именно в Залата на боговете. Минаваха под пода, в стените, в купола на тавана дори. Пасторите от старите времена ги бяха използвали, за да демонстрират божията воля посредством някое и друго „чудо“ – реещи се из въздуха птичи пера, дим иззад някоя статуя. Веднъж, когато кралят на Гетланд призовавал на война, за да бъдат убедени в правотата му, воините били поръсени с кръв от тавана.

Проходите бяха тъмни и пълни с шумове, но Ярви не се страхуваше. Тези тунели отдавна бяха негов дом. В тях се беше крил от изпепеляващия гняв на баща си. От болезнената и пълна със синини обич на брат си. От хладното разочарование на майка си. По тях можеше да стигне където си поиска из крепостта, без дори веднъж да трябва да излезе на светло.

Познаваше тайните проходи, както подобава на добър пастор.

Тук беше в безопасност.

Гълъби

Гълъбарникът беше на върха на една от най-високите кули на крепостта, покрит отвътре и отвън с трупани в продължение на стотици години слоеве курешки, и през множеството му прозорчета духаше леден вятър.

Като чирак и ученик на майка Гундринг, храненето на гълъбите беше работа на Ярви. Хранеше ги и ги учеше на посланията, които трябваше да разнасят, гледаше ги как се издигат в небето с плясък на криле, отнасяйки вести, предложения и заплахи до останалите пастори в земите около Разбито море.

Те го гледаха иззад решетките на струпаните покрай стените клетки, гледаше го и покритият с бронзови пера орел, който ще да беше пристигнал с вест от самия върховен крал в Скекенхаус. Единственият човек в земите около Разбито море, който имаше правото да изисква каквото и да било от Ярви. И въпреки това ето го сега, седнал с гръб към оцвъканата с курешки стена, чоплеше единствения нокът на сакатата си ръка, погребан под могила от очаквания, които не можеше да изпълни.

Откакто се помнеше, беше слаб, но никога досега не се бе чувствал така безпомощен както сега, когато го нап­равиха крал.

Чу шумоленето на стъпки и видя запъхтяната майка Гундринг да се провира под горния праг на ниската врата.

– Започвах да мисля, че никога няма да успееш да се изкачиш дотук – каза Ярви.

– Кралю мой – отвърна пасторът, когато най-после успя да си поеме дъх. – Хората очакваха да те видят пред Залата на боговете.

– Нима проходите не са измислени с цел да може кралят да се измъкне незабелязано?

– От въоръжени врагове. От семейството ти, поданиците ти, да не споменавам бъдещата ти жена – не съвсем. – Тя се загледа в купола на тавана и изрисуваните на него като птици богове, политащи в ясносиньо небе. – Готвиш се да отлетиш нанякъде ли?

– До Каталия може би или земята Алиюкс, а защо не по течението на Божествена река, чак до Калийв. – Ярви сви рамене. – Само че аз две здрави ръце нямам, камо ли криле.

Майка Гундринг кимна замислено:

– В края на краищата човек е това, което е.

– А какво съм аз?

– Кралят на Гетланд.

Ярви преглътна тежко. Досещаше се колко голямо бе разочарованието й. Познаваше собственото си. Погледът му спря на орела, докато извръщаше очи, огромен и величествен в клетката си.

– Баба Вексен е изпратила послание?

– Послание, послание – чу се отнякъде присъщият на гълъбите дращещ гласец.

Майка Гундринг вдигна очи към неподвижния като препариран орел.

– Дойде от Скекенхаус преди пет дни. Баба Вексен пита кога пристигаш за изпита си.

Ярви си спомни единствения път, когато беше виждал Първия пастор. Беше преди години, когато върховният крал посети Торлби. Тогава върховният крал му се стори мрачен алчен старец, обиден от всичко. Майката на Ярви трябваше непрекъснато да го успокоява, когато някой не му се поклонеше точно както той очаква. Брат му се смя, че такова съсухрено старче е владетелят на Разбито море, но смехът му секна в мига, в който видя колко воини го следваха. Баща му беше бесен, че върховният крал прие множество дарове, но не донесе нито един. Майка Гундринг цъка с език и каза: „Колкото по-заможен е човек, толкова повече ламти за още“.