Джо Абъркромби - Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Кралю мой, протестирам, в никакъв случай! – избълва на един дъх Киймдал.

– Протестирай колкото искаш, но направи каквото ти казвам.

– Мой дълг е да те пазя...

– Представи си тогава срама, който те чака, когато умра от цялото това потене на половината път до върха на кулата! Хюрик, разкопчай ризницата.

– Кралю мой.

Двамата му помогнаха да свали ризницата и Хюрик я преметна през рамо.

– Води – сопна се Ярви на Киймдал, докато се бореше да закопчае с нескопосаната си ръка златистото бащино наметало – прекалено тежко за него, а и тази катарама непрекъснато заяждаше...

Гледката, която се разкри пред отворените порти, го накара за закове на място.

– На това казвам аз реколта – отбеляза Хюрик.

Тесният двор пред кулата на крепостта беше пок­рит с трупове. Бяха толкова много, че Ярви трябваше непрекъснато да гледа в краката си, за да не гази по тях. Имаше жени, а също и деца. Навсякъде жужаха мухи. Ярви усети стомаха си да се надига, но успя да го укроти.

Все пак сега е крал, а истинският крал ликува при гледката на труповете на враговете си.

Един от воините на чичо му седеше до вратата на кулата и чистеше острието на секирата си бавно и спокойно, все едно седеше край тренировъчния квадрат.

– Къде е Одем? – прошепна Ярви.

Мъжът се усмихна широко и посочи:

– Там горе, кралю мой.

Ярви се мушна приведен под арката, преглътна насъб­ралата се в устата си слюнка и тясното пространство се огласи от ехото на запъхтяното му дишане и от стъпките му по каменните стъпала.

„На бойното поле – казваше баща му – няма правила.“

Продължи нагоре в тъмното, следван по петите от Хюрик и Киймдал. Спря до тесния прозорец, за да улови хладния полъх по горещото си лице, погледна надолу, видя разбиващата се в подножието на скалата вода и трябваше да положи усилия да надвие надигналия се страх.

„Изправи се, стой като крал – казваше майка му. – Говори като крал. Бий се като крал.“

Имаше дъсчена платформа на върха на кулата, издигната на дървени подпори. Беше опасана по края с парапет, но толкова нисък, че едва стигаше над коляното на Ярви. Когато видя колко високо се беше изкачил, колко малки изглеждаха оттук майка Море и баща Земя от едната страна и необятните гори на Ванстерланд – от другата, страхът се върна с пълна сила.

Чичо Одем стоеше в единия край и наблюдаваше спокойно горящия Амвенд. Черните стълбове дим се размиваха в сивото небе, малките фигурки на воините му сееха разруха из града, а миниатюрните кораби, подредени на брега, бяха готови да отплават, натоварени с кървавата жътва. Около дузина от ветераните му стояха около него, наобиколили коленичил пленник. Беше облечен с фина жълта роба, с вързани ръце на гърба, запушена устата, подуто и насинено лице и сплъстена от кръв дълга коса.

– Добра работа свършихме днес! – провикна се през рамо чичо Одем и се усмихна на Ярви. – Пленихме двеста роби, добитък, плячка и запалихме един от градовете на Гром-гил-Горм.

– А самият Гром? – попита Ярви, стараейки се да не проличи колко е задъхан от дългото изкачване.

Очевидно да стои и да се бие като крал, не му се отдаваше – трябваше поне да опита да говори като такъв.

Одем направи кисела гримаса и пое дълбоко дъх през стиснатите си зъби:

– Трошачът на мечове със сигурност е на път за насам, прав ли съм, Хюрик?

– Безсъмнено. – Хюрик се провря под ниската врата, излезе на платформата и се изправи в цял ръст. – Старият мечок надушва битката по-бързо от мухите.

– Трябва да побързаме. Да съберем мъжете и до час да сме обратно в морето – каза Одем.

– Тръгваме си? – попита Киймдал. – Толкова бързо?

Ярви осъзна, че беше ядосан. Беше изморен, гадеше му се, но предимно беше ядосан. На собствената си слабост, на това колко безмилостен можеше да е чичо му, на целия свят за това, че беше каквото е.

– Така ли отмъщаваме ние, Одем? – Ярви посочи със здравата си ръка горящия град. – И на кого, на жени, деца и селяни?

– Отмъщението се гради парче по парче. – Както винаги, гласът на чичо му беше тих и спокоен. Тих като пролетен ръмеж. – Но ти не бери грижа за това сега.

– Нима не положих клетва? – изръмжа Ярви.

През последните няколко дни настръхваше всеки път, когато чуеше някой да казва „кралю мой“. Сега се ядоса, когато не го чу.

– Да, даде клетва. Бях там, чух и ти казах, че това е тежка клетва. – Одем посочи към коленичилия пленник. – Но той ще те отърве от този товар.

– Кой е той?

– Старейшината на Амвенд. Човекът, който те уби.