Кели Мартин - Ще си останем приятели, нали

скоро, но се старае д а не ме притиска. Всички се д ържат толкова д обре с мен, което ме рад ва,

разбира се, но д ълбоко в мен о става ед на част, която нищо не е в състояние д а д око сне.

Както винаги, го спожица Наваро о ставя рад иото д а свири по време на часа по

изобразително изкуство. Това опред елено ме успокоява, нищо че е д жаз. Нейтън пък ми

говори с разнежен глас и това също ме успокоява.

— Е, какво точно стана с онзи студ ент по журналистика, а? — шепна му аз. — Ще се

вид ите ли пак?

— Изключено! — Нейтън спира д а рисува и вд ига очи към мен. — Не е мой тип.

Ето че пак нагазихме в онази територия. Знам, че все още стъпвам твърд е непохватно, но

все пак д ържа д а му покажа, че се опитвам д а го разбера. Съвсем сериозно!

— Не се яд о свай, скоро ще се появи д руг! — изричам шепнешком. — Лошото е само, че

живеем в такова тъпо малко град че!

— Може би — поглежд а ме под озрително той.

— Повярвай ми, така е!

— Знаеш ли — оживява се внезапно той, — ако не те познавах, бих си помислил, че се

опитваш д а ми кажеш нещо.

— Я млъквай! — затварям му устата. — Отлично знаеш какво искам д а ти кажа! Не бъд и

такъв зад ник!

— О, благод аря за високата оценка! — ухилва се той и поклаща глава. — Но все още си

толкова зад ръстен, Севърсън! Направо не знам какво ще правиш в университета, когато

гейовете от големия град забележат колко си готин?!

Отговарям му в същия стил и той избухва в гръмогласен смях. Аз също се разсмивам.

Смея се толкова много, че започва д а ме боли, и по сле се превивам на д ве. Го спожица Наваро

хвърля поглед в нашата по сока и аз се опитвам д а се стегна, но по лицето ми прод ължава д а

играе ид иотска усмивка.

Де д а можеше д а прекарам целия д ен в кабинета по изобразително изкуство! Но на

звънеца не му пука. След като иззвънява, д вамата с Нейтън се изнизваме в корид ора, който е

пълен с кънкьори, позьори, нахакани, смотани и мозъци. Всеки д ържи д а бъд е някой и всеки

д ържи д а принад лежи към някоя групичка. Но понякога про сто не ми е д о тях. Понякога

всичко ми се струва чужд о и фалшиво. Пълна загуба на време и човешки материал.

Днес разликата е в това, че се рад вам д а бъд а някъд е, и поглежд ам към Нейтън —

бившия кънкьор и настоящ всичко о станало, и казвам:

— Искаш ли в събота д а глед аме заед но мача?

„Листата“ ще играят срещу „Бо стънските мечоци“, а той все още глед а хокейни мачове.

Човек може д а стане бивш хокеен играч, но не вижд ам как може д а стане бивш запалянко по

хокея.

— Да не би д а си поканил и Кийлър? — пита той, като се заковава на място.

Както вече ви казах, Нейтън винаги знае всичко.

— Точно като ед но време! — възкликвам. Знам си, че това няма д а промени нищо межд у

нас тримата, но на мен ми е нужно — поне за няколко часа.

— Звучи чуд есно, но нали знаеш, че още ми е забранено д а излизам? — пита Нейтън, като

повд ига вежд и. — Защо вместо това не вземете д а д ойд ете у нас, а? Ще бъд е гот, нали?

Възможно е. Бих могъл д ори д а чакам срещата с нетърпение, ако не беше с ед ин д ен по-

близо д о понед елник. А на света няма такъв човек, който д а ми помогне д а отменя

понед елника.

В събота сутринта мама ме откарва д о спортния магазин в мола. Изпитът ми за

шофьорска книжка е само след д евет д ена, но д нес нямам сили д а карам. Спах цели сед ем

часа, което си е истинско по стижение за по след ните няколко д ена, но спокойно бих могъл д а

изкарам в леглото още сед ем. Всъщно ст най-д обре би ми д ошла ед на кома, но вместо нея си

имам майка ми, която сед и зад волана и ми говори, че ще разполагаме с много повече пари,

ако успее д а започне новата работа. И толкова е живнала покрай тази история, че стигаме д о

мола за нула време. Започвам д а се притеснявам, че д о понед елник като нищо ще вземе

спонтанно д а се самозапали, ако не се поуспокои.

Когато влизам в магазина, заварвам менид жъра Брайън д а фучи. Цял рафт със стока,

намалена с петд есет процента, се оказва безславно завряна на д ъното на магазина — иначе

няма никакви д руги след и от след колед ната луд о ст. Грейсън кръжи около мен цяла сутрин, за

д а ми описва в най-големи д етайли почивката си. Лично на мен ми е труд но д а повярвам, че

човек, който се хвали толкова, успява д а забие нещо повече от д ва пъти год ишно, но се

спирам навреме, пред и д а му кажа, че е торба с лайна.

Някъд е след д ва след обед Грейсън пак се плъзва д о мен и ми по сочва — толкова