Кели Мартин - Ще си останем приятели, нали

д искретно, колкото е възможно за човек като него — към момиче, което току-що прекрачва

прага на магазина.

— Високите са най-страстни! — отсича компетентно. Прехапва устни и про стенва

театрално.

Обръщам се и се оглежд ам. Под обно изказване не е необичайно за Грейсън, но понякога

се оказва прав. Оказва се, че точно това е ед ин от случаите, когато познава. Към нас се но си

братовчед ката на Кийлър, Джилиан, обута с о семсантиметрови токчета и черни панталони с

ниска талия. Върви право към мен и ми се усмихва.

— Охо, д аже блонд инка! — възкликва под сурд инка Грейсън. — Дали е естествена?

Казвам си, че бях само на крачка д а разбера. Аз също й се усмихвам и тръгвам към нея.

Срещаме се в сред ата на магазина, къд ето усещам, че Грейсън прогаря д упка в гърба ми.

— Утре чичо ще ме откара д о нас — казва тя. — Оуен ми каза, че работиш тук, така че…

— Свива рамене, сякаш не е кой знае какво. — И без това трябваше д а взема някои неща, така

че реших д а се отбия и д а ти кажа д овижд ане.

— Рад вам се д а те вид я! — казвам аз. Може и д а не е кой знае какво, но за мен е нещо. С

тези обувки е по-висока от мен най-малко с д есет сантиметра. Чувствам се като д жуд же или

д есетгод ишно хлапе, което се взира към нея, и не мога д а се сд ържа д а не попитам: —

Впрочем колко си висока?

— Хората непрекъснато ми зад ават този въпро с — разсмива се Джилиан.

— А ти какво им отговаряш?

— Сто о семд есет и д ва сантиметра — отговаря и се изпъчва още повече. — Без обувките.

— Добре е. — Сърцето ми се свива, когато го изричам. Не би трябвало д а бъд а толкова

рад о стен, че я вижд ам.

— Ти също си д обре. Доко сва ме леко по рамото и се взира в очите ми. — Очите ти

направо ме убиват! — Казва го така, сякаш ме бъзика. Нормално, нали съм д жуд же. Освен

това все й се оплаквам.

— Ъхъ — промърморвам неуверено. Обръщам се и поглежд ам към Грейсън, като му правя

знак, че ще изляза. Той се е възстановил д о статъчно от шока, за д а ми кимне, че разбира.

По сле извежд ам Джилиан от магазина.

Присяд аме край фонтана и тя пита:

— Е, как си? Вид я ли се с приятелката си?

— Да, вид яхме се. Ще се оправи.

— Рад вам се. — Изражението й ми под сказва, че е напълно искрена. — Беше много

притеснен за нея.

Да, обаче д умата „притеснен“ над али може д а опише цялото ми състояние. Разказвам й

как съм съобщил на майка си и как след д ве сед мици ще ход я в Торонто, за д а прекарам

няколко д ена с баща си.

— Както разбирам, вече започваш д а ид ваш на себе си — отбелязва тя.

— Сигурно — кимвам, д око свам я и питам: — Ами ти? Как е майка ти?

— Аз съм д обре — отговаря Джилиан и опъва крака напред . — Вчера говорихме и ми се

стори наред , но лошото е, че за нея пълно оправяне няма. — Премества поглед към вод ата зад

нас. — Не мога д а съм сигурна д окога ще прод ължи.

— Мисля, че това важи за всичко в този живот — никой не знае д окога ще прод ължи.

— Сигурно — кимва тя и леко се усмихва. — Защо става така, че винаги, когато се

съберем, започваме д а вод им сериозни разговори?

— Сигурно защото и д вамата сме сериозни хора — отговарям и й се усмихвам. — Е, ще

ми д ад еш ли телефона или имейла си?

— Ти сериозно ли?

— Нали казваш, че сме сериозни? — Освен ако не съм й писнал д отолкова, че никога не

би си помислила д а ми нащрака някоя и д руга д ума. — Ако искаш, можеш д а ме д ържиш в

течение какво става при вас в Уинд зор.

Джилиан ми казва телефона и имейла си, но мозъкът ми все още функционира на

половината от обичайните си обороти. Затова се извинявам и отскачам д о магазина, за д а

взема лист и химикал. Връщам се и си ги записвам, а тя откъсва д олната част на листа и си

записва моите.

— Извинявай, че онзи д ен те натоварих с моите проблеми — изричам, д окато пъхам

листчето в д жоба си. — През по след ните д ве сед мици изобщо не бях на себе си.

— Не се притеснявай, и аз бях така. Беше взаимно. — Джилиан се отпуска, кръсто сва

крака и по ставя ръце върху коленете си. — Искам д а кажа зад ълбочаването.

— Е, след като обикновеният секс не свърши работа! — под хвърлям на шега.

— Хей! — Плъзва поглед към мен и прод ължава д а се усмихва. — Истината е, че тогава за

нищо на света нямаше д а спя с теб! — Изправя гръб, поглежд а към витрината на спортния

магазин и казва: — Мисля, че май трябва д а се връщаш на работа.

Изправяме се заед но и аз й казвам, че след ващата сед мица ще й пиша. Звучи клиширано,