Кели Мартин - Ще си останем приятели, нали

съм твърд е уморен, за д а минавам през всичко и с нея. Защо трябва д а се обяснявам толкова?!

Защо тя не може про сто д а отвори очи и д а вид и нещата такива, каквито са?! — Както ще д а

е. Сега не това е важното. Важното е, че ти казвам. И ако сега решиш д а кажеш нещо против

него зарад и това, аз… — Целият се зачервявам. Чувствам го.

— Не възнамерявам д а казвам нищо под обно — изрича мама с равен глас. — Но не

можеш д а очакваш от мен д а чуя нещо под обно и д а не го обмисля, нали? Защото точно то е

причината д а не си на себе си от известно време, нали?

— Да. От Бъд ни вечер — потвържд авам. — Не можах д а се отърся от този проблем.

— А сега?

— Сега не знам — свивам рамене. — Вече нищо не е същото.

— И как би могло! — възкликва мама. Аз мълча и съзерцавам краката си. — Ситуацията е

изключително сериозна! И смятам, че трябва д а я обмислиш много д обре!

— Да, знам.

— Окей. — Мама скръства ръце пред гърд и и присвива очи, сякаш се кани д а каже нещо

неприятно за ушите ми. — Е, какво очакваш сега д а кажа?

— Нямам пред става — вд игам очи, но глед ам през нея. — Наистина нямам.

— Но пред полагам знаеш, че това нещо не бива д а се повтаря повече, нали? — Тя се

привежд а към мен и аз не мога повече д а я игнорирам.

— Разбира се.

— Защото точно сега вероятно си казваш, че никога повече няма д а попад неш в под обно

положение, но ти гарантирам, че пак ще се случи!

И без това се бях под готвил д а изслушам д оброволно лекцията, която ми е под готвила.

Лицето ми е фиксирано в пасивно изражение и само кимам по слушно.

— Над явам се, че разговорите с баща ти са ти помогнали.

Това вече е изненад а!

— Донякъд е. Той беше много д обър с мен, но от няколко д ена изобщо не съм му се

обажд ал.

— Е, нищо не ти пречи д а го направиш д нес. Сигурна съм, че ще се рад ва д а те чуе.

Нова изненад а.

— Да, защо не. — И д окато го казвам, в главата ми се оформя ед на ид ея. — Даже си

мислех д а по стоя при него няколко д ена. Про сто за д а се махна оттук, нали разбираш?

Мама примигва, поглежд а ме в очите и казва:

— Всъщно ст ид еята не е никак лоша. Стига той д а няма нищо против, разбира се.

— Ще проверя! — отсичам и пред и д а се усетя, съм станал. — Благод аря!

Мама също се изправя и на д вама ни внезапно се налага д а се преструваме, че ситуацията

не е чак толкова неловка.

— Хайд е, върви му се обад и — под каня ме тя. — И по сле ми кажи какво сте решили. —

Правя крачка към вратата, а тя д обавя: — Ако те интересува, вечерята е след около

четирийсет минути. Приятелят на Холанд ще вечеря с нас.

Аз поклащам глава, мама кимва съчувствено и д обавя:

— Ще ти о ставя малко, ако по-късно решиш д а хапнеш.

— Благод аря!

Отивам в моята стая и набирам апартамента на баща ми. Обикновено вечер закъснява по

разни срещи и очаквам д а чуя телефонния му секретар, но тази вечер като никога отговаря

самият той.

— Никълъс, как си? — пита. — Какво става?

Казвам си, че можеше д а ми се обад и и сам, щом толкова д ържи д а разбере как съм, но

решавам д а пусна това покрай ушите си. Разказвам му случилото се от по след ните няколко

д ена. А когато стигам д о ид еята си д а му отид а на го сти, той ме прекъсва с д умите:

— Ник, пред известието е много късно! В събота сестрата на Брид жит и семейството й

пристигат от Калгари, а ти трябва д а ход иш и на училище, и на работа!

— Мога д а си взема болнични — обяснявам. — А от училище няма д а изпусна кой знае

колко.

— Проблемът е в това, че вече имам планове, Ник — започва д а нарежд а баща ми с онзи

д ругия, отработено сърд ечен глас. — Какво ще кажеш д а го направим след д ве сед мици? Ще

д ойд а д а те взема и ще си вземем билети за мач на „Листата“, и въобще — пълна програма! А?

Две сед мици ми изглежд ат като д оживотна присъд а и аз казвам:

— Не, няма нужд а. Върши си твоите семейни работи с Брид жит! Аз съм д обре.

Всъщно ст д умите ми са студ ени като лед . Никога д о сега не съм го молил за нищо, а сега

ед инственото, което искам от него, е д а ми отд ели малко време. Не д ори пълни д вайсет и

четири часа — само няколко.

— Никълъс! — срязва ме татко с онзи тон, който иска д а каже: „Не се д ръж така с мен!“

Добре д е, няма. Затварям и над увам уред бата. След минута телефонът звъни, обаче аз не

го вд игам. Трийсет секунд и по късно по вратата ми се тропа и Холанд връхлита вътре и казва:

— Търси те ед ин човек, който твърд и, че е баща ти.