Кели Мартин - Ще си останем приятели, нали

— Поиска ли му д оказателства?

— Не се сетих — отговаря сестра ми. — Ще вд игнеш ли най-сетне?

— Не. — И без това не възнамерявам д а го моля, така че какъв е смисълът?

— Какво става? — присвива очи Холанд . — Вие д а не би д а се скарахте?

— Точно така. Затова сега слез д олу и затвори телефона като д обра сестричка!

— Няма д а стане! — Холанд вд ига слушалката на моя телефон и я хвърля на леглото ми.

— Сам си върши мръсната работа! — По сле затваря внимателно вратата зад гърба си, а аз

глед ам смръщено слушалката на леглото ми.

— Ало? — чувам гласа на татко оттам. — Ало? Ник? Ало!

— Добре д е, д обре — изричам разд разнено, когато хващам слушалката. — Тук съм.

— Ник, няма нужд а д а ми затваряш така! — Татко вече наистина е набрал инерция, както

когато се развежд аха. — Ако благоволиш д а ме изслушаш за момент, бих ти обяснил. Про сто

след ващата сед мица няма д а бъд ем тук. За утре имаме билети за театър, а в събота отиваме в

Монреал за д ва д ена. А на мен наистина ще ми бъд е много приятно д а ми го стуваш след д ве

сед мици! — Млъква, а по сле д опълва: — Ще се рад вам д а те вид я!

— Само д вамата ли ще бъд ем? — Колкото и д а ми се иска д а избягам още сега, разбирам,

че точно тази сед мица няма д а стане. — Защото би било страхотно, ако за разнообразие бихме

могли д а бъд ем само д вамата!

— Добре, Ник — отговаря татко. — Можем д а го направим, но трябва д а разбереш, че

Брид жит е много важна за мен и това вероятно няма д а се промени скоро.

— Това си е твоя работа — казвам.

— Разбира се. Но би било хубаво, ако вие д вамата започнете д а се разбирате.

— Лично аз ще бъд а любезен. Но д руго не мога д а ти обещая. Не можеш д а очакваш от

мен д а я харесам само защото ти я харесваш!

— Ясно — съгласява се баща ми, но в гласа му д олавям безсилие. — След ващата сед мица

ще ти се обад я, за д а се разберем.

— Благод аря! — изричам съвсем искрено.

— А ти ще се оправиш ли? — Тревогата прид ава на гласа му необичайна о строта.

— Няма начин. Про сто ми се иска д а се махна от всичко тук за известно време.

— Напълно естествено — изрича съчувствено баща ми. Ясно ми е, че вече ми е про стил,

че е отд ал д ържанието ми на нещата, които напо след ък преживях. Или поне така звучи. —

Мисля, че си направил д обре, като си казал на майка си. Обикновено тайните не вод ят д о

нищо д обро. — Не каза „всички тайни“, а лично аз прод ължавам д а смятам, че някои неща

наистина не трябва д а се казват.

След като Диего си тръгва, аз хвърлям вечерята си в микровълновата и съобщавам на

мама, че ще отид а при татко, но след д ве сед мици. Тя не ме пита защо. Само казва, че за мен

ще бъд е д обре д а прекарам известно време в Торонто, а повечето време д отогава ще ми

позволи д а си уред я по-лесно отпуската от работа. В този момент си д авам сметка, че още не

съм й казал, че напуснах „Кортланд ските пуми“. И й го казвам.

На след ващата сутрин тя ме буд и, втренчва се в мен и казва:

— Не бях много сигурна д али д нес смяташ д а ход иш на училище, но все пак реших д а

проверя.

Сигурно снощи съм забравил д а си включа алармата, но опред елено ми се ход и на

училище и го промърморвам на нечленоразд елен, сънен език. Мама се усмихва и ме

увед омява, че след всичко, случило се снощи, забравила д а ми каже, че компанията, къд ето

ход и по след но на интервю, я викала за второ интервю.

— Вижд аш ли! — промърморвам все така сънено. — Не съм се съмнявал в теб!

— Ще интервюират още трима д уши, но важното е, че още не са се отказали от мен —

казва мама и се ухилва щастливо. — Второто интервю е в понед елник! — Отмята назад глава,

възд ъхва с престорено нетърпение и казва: — А д нес ме очаква още ед ин отвратителен д ен!

Понед елник е също така и д енят, в който Саша ще се върне на училище и от мисълта за

това потрепервам. Искам тя д а се върне и знам, че няма д а има начин д а я избягвам, но съм

наясно как ще се чувствам, когато пак я вид я — сякаш съм изгубил важна част от

собственото си тяло. И направо нямам престава как ще се д ържа като нормален човек, когато

всеки момент може д а се сблъскам в нея.

Но поне д нес няма д а ми се наложи д а мисля за това. Моят егоманиакален д аскал по

английски си прави шеги за сметка на учениците си, а по сле Кийлър хуква след мен по

корид ора, за д а ме пита как съм. Вед нага разбирам, че той нищо не схваща, но не мога д а не

му призная, че поне се опитва. Знам, че иска д а се върна в отбора колкото е възможно по-