Кели Мартин - Ще си останем приятели, нали

някаква гад на шега. Виж какво изгуби! Виж какво направи! А сега върви в час по английски и

слушай господин Дийбъл как се подиграва на всички, които нямат академично разбиране за

„Старецът и морето“!

Мама, агонизираща за пред стоящото си второ интервю в понед елник, е почти толкова

напрегната, колкото съм и аз. А сестра ми коментира, че и д вамата се д ържим толкова

откачено, че тя като нищо можела д а се превърне в тийнейд жърка беглец. Според мен ще

стигне не по-д алече от къщата на Диего, но това е д руга история и си е изцяло нейна работа

(както тя не пропуска д а ми изтъква час по час).

До вечерта съм вече толкова неад екватен, че ми се налага д а изчета края на „Старецът и

морето“ д ва пъти, защото нищо не ми влиза в главата. Някъд е след д ва през нощта заспивам

със слушалки на ушите и се събужд ам в шест часа и три минути сутринта. Рано е, обаче аз съм

напълно буд ен, така че започвам д а се приготвям за д аскало. Сякаш нищо не се е случило и

всичко трябва д а бъд е перфектно. Изтривам петната от сол по обувките си и прекарвам

д вайсет минути под д уша. Мама също е станала рано и д вамата колективно закусваме с

препечени филийки и портокалов сок. Интервюто й е чак в д есет и половина, затова тя

пред лага на мен и сестра ми д а ни откара д о училище.

Снегът се сипе на парцали и пътищата са толкова хлъзгави, че всички закъсняват за там,

закъд ето са тръгнали. Заставам пред шкафчето си и вътре в мен нещо потреперва, като че ли

знае какво пред стои д а се случи. Решавам д а изчакам, д а се приспо собя, но не забелязвам

някакви положителни резултати.

Хлапетата се възползват от времето и се мотаят край вход а на училището, а аз се качвам

на горния етаж и минавам случайно покрай шкафчето на Саша. Нея я няма, а аз не знам какво

има първия час. Връщам се при моето шкафче и грабвам учебника си по физика. Под готвен

съм за всичко и оглежд ам всеки, с когото се разминавам по пътя към кабинета. Не мога

повече, но и мога. Избор — никакъв. Стоя си като пълен ид иот, примигвам като мишка в

трици и чакам.

Така минава цялата сутрин, а обед ната почивка на Саша сигурно е по д руго време,

защото не вижд ам в стола нито нея, нито Линд зи, нито Ясмин. Или може би ме избягва, макар

д а се разбрахме д а не го правим. Няма начин д а узная, обаче сега гърлото ми отново се стяга,

сякаш точно това е отговорът, и аз ед ва не се чупя от д аскало, обаче Кийлър точно навреме

ме включва в някакъв разговор и ме д ържи под око, д окато не бие звънецът.

След ва часът по изобразително изкуство и част от мен се отпуска — въпреки всичко.

Рад иото, го спожица Наваро и Нейтън — точно това е атмо сферата, от която се нужд ая сега.

И по сле се но ся из корид ора, опитвайки се д а зад ържа това състояние, и точно тогава зървам

Саша. Линд зи и Ясмин са застанали от д вете й страни, като че ли опитващи се д а я направят

невид има, и аз се заковавам на място и я зяпам. Тя все още не ме е вид яла. Наклонила е глава, а

Ясмин й шепне нещо. Внезапно главата й се вд ига и очите й се приковават право в моите.

Ко съмчетата на тила ми се изправят. В стомаха ми нещо се преобръща. Ужасен съм от това

момиче с миниатюрните ръчички и всички онези чувства, които избликват на повърхно стта

— в над превара д а проверят кое от тях е най-силното.

Саша отново накланя глава и казва нещо, което не чувам. Ясмин и Линд зи минават

наперено покрай мен, а Саша се спира точно пред мен.

— Зд расти! — изрича тържествено. — Как си?

— Добре — лъжа, поклащам глава и така се изд авам. — И аз не знам. — Пет момчета със

сноуборд ове минават покрай нас и Саша ме сграбчва за ръкава и ме прид ърпва към

шкафчетата.

— Ами ти? — питам аз. — Изглежд аш д обре.

Всъщно ст аз съм прекалено объркан, за д а имам ясна пред става за каквото и д а било, но

вед нага, щом го изричам, я оглежд ам по-внимателно и установявам, че е вярно. Ко сата й

блести, сложила си е спирала и ухае на ванилия. Човек никога не би пред положил, че е

преживяла нещо под обно.

— Добре съм. — Говори толкова тихо, че се налага д а привед а глава, за д а я чуя. —

Много по-д обре, отколкото по след ния път, когато се вид яхме. Про сто ми е странно д а съм

отново на училище.

— Да, знам. — И на мен ми е странно тя д а стои д о мен и д а изглежд а както някога.

Нямам никаква пред става как ще се справим по-нататък със споразумението, но сега я