Сюзън Филипс - Мис Каприз

Видя знака на Лейк Чарлс, а след това прекосиха голям извит мост. На предната седалка Скийт и Дали говореха или мълчаха и не й обръщаха никакво внимание.

- Мотелът е ей там - най-накрая напомни Скийт на Дали. -Помниш ли, когато миналата година Холи Грейс се появи тук с онзи дилър на шевролети от Тулса?

Дали изсумтя нещо, което Франческа не успя да разбере напълно, докато отбиваше на досущ същия паркинг като онзи, който бяха напуснали преди няколко часа, и се извръщаше към рецепцията. Стомахът й изкъркори и тя осъзна, че не е яла нищо от предната вечер, когато погълна един хамбургер, след като продаде куфара си. Нищо за ядене... и никакви пари, с които да си го купи. И после се зачуди коя ли е Холи Грейс, но беше твърде сломена, за да почувства нещо повече от мимолетно любопитство.

- Франси, преди да те срещна, вече почти бях изразходвал кредитния си лимит, а малката ти лудория довърши работата. Ще трябва да делиш стаята със Скийт.

- Не!

- Не!

Дали въздъхна и изключи двигателя.

- Добре, Скийт. Двамата с теб ще делим стая, докато не се отървем от Франси.

- Едва ли. - Скийт блъсна вратата на ривиерата. - Не съм делил стая с теб, откакто стана професионалист, и не възнамерявам да започвам сега. Ти стоиш буден през половината нощ, а сутрин вдигаш толкова шум, че можеш да събудиш и мъртвец. - Излезе от колата и се отправи към рецепцията, като извика през рамо: - Тъй като ти беше толкова нетърпелив да вземеш с нас госпожица Фран-чес-ка, можеш и да спиш с нея, по дяволите.

Дали ругаеше през цялото време, докато разтоварваше куфарите и ги внасяше вътре. Франческа седна в края на едно от двете легла в стаята с изпънат гръб, прибрани крака и прилепени колене, като малко момиченце, което се държи прилично на купон на възрастни. От съседната стая чуваше гласа на телевизионния говорител, който разказваше за протестите на антиядрена група пред военна база. После някой прехвърли канала на футболен мач и се разнесе химнът на Щатите. Горчивината се натрупваше в нея, докато музиката й припомняше за кръглата значка, която бе видяла закачена на ризата на шофьора: АМЕРИКА, СТРАНАТА НА ВЪЗМОЖНОСТИТЕ. Какви възможности? Възможността да плащаш за храна и подслон с тялото си в някакъв ужасен мотел. Нищо на този свят не беше безплатно, нали? А тялото й беше всичко, което притежаваше. Като придружи Дали в тази стая, не се ли беше съгласила мълчаливо да му даде нещо в замяна?

- Ще спреш ли да гледаш така! - Дали хвърли куфара си на леглото. - Повярвай ми, Мис Каприз, не съм хвърлил око на тялото ти. Стой в твоята част на стаята и колкото е възможно по-далеч от погледа ми, и ще се погаждаме добре. Но първо си искам петдесетте долара обратно.

Тя трябваше да спаси последната частица от самоуважението си, така че, когато му подаде парите, повдигна глава и отметна косата си от раменете, сякаш нямаше никакви грижи.

- Разбрах, че си голф играч - отбеляза безцеремонно, в опит да му покаже, че грубостта му не й е повлияла. - Това професията ти ли е, или просто хоби?

- По-скоро е страст. - Той грабна един панталон от куфара си и после се пресегна към ципа на джинсите.

Франческа бързо се извърна с гръб към него.

- Аз... аз малко ще се разтъпча из паркинга.

- Давай.

Тя обиколи два пъти паркинга, като четеше лепенките по колите, изучаваше заглавията на вестниците през стъклените витрини на автоматите, взираше се сляпо във фотографията на първа страница на къдрокос мъж, който крещеше на някого. Изглежда, Дали не я искаше в кревата си. Какво облекчение! Гледаше неоновия надпис, оповестяващ наличието на свободни стаи, и колкото повече го гледаше, толкова повече се чудеше защо той не я желае. Какво не беше наред? Въпросът я тормозеше като сърбеж. Макар че беше изгубила дрехите и парите си, и всичките си вещи, все още имаше красотата си, нали? Все още беше привлекателна. Или пък някак си беше загубила и това заедно с багажа и гримовете?

Глупости. Беше изтощена, това бе всичко и не можеше да мисли нормално. Веднага щом Дали заминеше за голф игрището, щеше да си легне и да спи, докато отново не се почувства себе си. Няколко останали искрици оптимизъм потрепнаха в нея. Просто беше уморена. Един хубав нощен сън и всичко щеше да е наред.

11

Наоми Яфе Танака удари с длан тежката стъклена повърхност на бюрото си.

- Не! - възкликна в слушалката, а напрегнатите й кафяви очи проблеснаха с раздразнение. - Тя дори не се доближава до онова, което си представям под дръзко момиче. Ако не си в състояние да намериш нещо по-добро от нея, ще се обърна към друга модна агенция, която ще бъде.