Сюзън Филипс - Мис Каприз

След тези думи той хвърли ключа от мотела на бюрото и излезе.

Франческа остана напълно сама. Взираше се в едно тъмно петно върху килима, което изглеждаше като логото на Капри. Сега. Сега беше ударила дъното.

Скийт надникна през прозореца на пасажерското място, докато Дали приближаваше ривиерата.

- Искаш ли аз да карам? - попита. - Можеш да се опънеш отзад и да се опиташ да поспиш.

Дали отвори шофьорската врата.

- Ти караш дяволски бавно, а на мен не ми е до сън.

- Както искаш. - Скийт се настани удобно и подаде на Дали стиропорена чашка кафе с капачка. После му връчи и един розов лист. - Телефонният номер на касиерката.

Дали смачка листа и го пъхна в пепелника при други два. Издърпа капачката.

- Някога чувал ли си за Пигмалион, Скийт?

- Онзи бейзболист, който играеше за „Уайнет Хай“?

Дали захапа капачката, докато завърташе ключа.

- Не, онзи беше Пигела, Джими Пигела. Той се премести в Корпус Кристи преди няколко години и отвори магазин за шумозаглушители. „Пигмалион“ е пиеса от Джордж Бърнард Шоу за някаква цветарка от Лондон, която се превръща в истинска лейди. - Той включи предните чистачки.

- Не ми звучи много интересно, Дали. Пиесата, която ми харесва, е „О! Калкута!“, която гледахме в Сейнт Луис. Тя беше наистина добра.

- Знам, че хареса пиесата, Скийт. Аз също я харесах, но както знаеш, тя не се приема за добра литература. Не се занимава с човешката съдба, ако ме разбираш. От друга страна, „Пигмалион“ разказва, че хората могат да се променят... че могат да станат по-добри с малко помощ. - Той даде на задна и излезе от паркинга. - Също така разказва, че човекът, подпомагащ тази промяна, не получава нищо за усилията си освен много тъга.

Франческа стоеше на вратата на мотелската стая с широко отворени очи, притиснала куфарчето си до гърдите като мече, и наблюдаваше как ривиерата напуска паркинга. Дали наистина щеше да го направи. Щеше да си тръгне и да я остави сам-сама, макар да беше признал, че би си легнал с нея. Досега това винаги се бе оказвало достатъчно да задържи някой мъж до нея, но неочаквано вече не беше. Как бе възможно? Какво ставаше със света й? Изумлението победи страха. Чувстваше се като дете, което е научило цветовете погрешно и току-що е разбрало, че червеното всъщност е жълто, а синьото е зелено - само дето сега, когато вече знаеше за грешката си, не можеше да реши какво да прави.

Ривиерата сви към изхода, изчака да се включи в трафика и после подкара по мокрия път. Връхчетата на пръстите й изтръпнаха, краката й започнаха да се подкосяват, сякаш мускулите й бяха загубили цялата си сила. Ръмящият дъждец намокри тениската й, над бузата й падна кичур коса.

- Дали! - Тя се спусна да тича с всичка сила.

- Работата е там - каза Дали, докато се взираше в огледалото за обратно виждане, - че тя не мисли за никой друг, освен за себе си.

- Най-самовлюбената жена, която някога съм виждал - потвърди Скийт.

- И не знае абсолютно нищо друго, освен как да си маже грим по лицето.

- Със сигурност не може да плува.

- Няма и грам разум.

- Нито грам.

Дали изрече особено неприлична ругатня и натисна спирачките.

Франческа настигна колата и изрече задъхано:

- Недей! Не ме оставяй!

Силата на гнева му я хвана неподготвена. Той изскочи навън, измъкна куфарчето от ръцете й и после я притисна към колата, така че дръжката се заби в хълбока й.

- Сега ме слушай и ме чуй добре! - изкрещя той. - Вземам те с мен по принуда, затова спри веднага това проклето подсмърчане!

Тя хлипаше и мигаше през дъжда.

- Но аз...

- Казах да спреш! Не искам да правя това, наистина имам много лошо предчувствие, така че от тази минута е по-добре да правиш точно каквото ти кажа. Всичко, което ти кажа. Няма да ми задаваш никакви въпроси, няма да правиш никакви коментари. И ако се наложи да изтърпя дори една от модните ти глупости, кльощавия ти задник веднага изхвърча.

- Добре - изплака тя, гордостта й се държеше само на тънка нишка, гласът й беше задавен от унижение. - Добре!

Той я погледна с презрение, което не си даде труд да прикрие, после отвори задната врата. Франческа се обърна, за да се качи, но точно когато се навеждаше, той протегна ръка и я плесна силно по дупето.

- Имам запас от още - каза - и ръката ме сърби за следващия.

Всеки километър по пътя към Лейк Чарлс й се струваше като сто. Обърна глава към прозореца и се опита да си представи, че е невидима, но когато пътниците в другите коли се заглеждаха в нея, докато ривиерата ги подминаваше, не можеше да потисне нелогичното усещане, че те знаят какво се е случило, че всъщност могат да видят как е била унижена да моли за помощ, да видят, че е сломена за първи път в живота си. Няма да мисля за това - каза си, докато преминаваха покрай наводнените оризови полета и мочурища с лигави зелени водорасли. - Ще мисля за това утре, следващата седмица, друг път, но не сега, когато може да заплача отново и той да спре колата и да ме изхвърли на магистралата. Но не можеше да спре да мисли и захапа разкървавената си устна, за да не издаде и най-тихия звук.