Сюзън Филипс - Мис Каприз

- Отдавна научих, че хората, които имат много притежания, хабят толкова енергия да ги пазят, че губят представа за важните неща в живота. - Тя пристъпи напред, без да го докосва, а само за да се увери, че я гледа право в очите. - Аз имам успешна кариера, Дали, както и седемцифрена сметка в банката и солидна професия. Имам къща и красиви дрехи. Имам четирикаратови диамантени обеци на ушите. Но никога не забравям кое е важното. - Ръцете й се вдигнаха към ушите и свалиха обеците. Диамантите лежаха в дланта й, студени като парченца лед. Тя ги протегна към него.

За първи път Дали изглеждаше несигурен.

- Какво правиш? Не ги искам. Не го държа за откуп, за Бога!

- Знам това. - Тя търкулна диамантите в дланта си, за да уловят светлината от фаровете. - Вече не съм твоята Мис Каприз, Дали. Просто искам да съм сигурна, че разбираш точно какви са приоритетите ми и колко далеч мога да стигна, за да си върна Теди. Искам да знаеш срещу какво се изправяш. -Пръстите й се свиха около диамантите. - Най-важното нещо в живота ми е моят син. А всичко друго е просто боклук.

И после, докато Дали я гледаше, дъщерята на Блек Джак Дей го направи отново. С едно силно движение на ръката тя хвърли перфектните четирикаратови диаманти далеч, в най-тъмната част на кариерата.

За миг Дали не каза нищо. Повдигна крака си и постави ботуша си на бронята на колата, загледан в посоката, накъдето бяха излетели камъните. Накрая я погледна.

- Променила си се, Франси, знаеш ли?

Тя кимна.

- Теди не е обикновено момче.

По начина, по който го каза, тя разбра, че това не е комплимент.

- Теди е най-доброто дете на света - отвърна му остро.

- Той има нужда от баща. Едно мъжко присъствие ще го закали. Момчето е много хилаво. Първото нещо, което трябва да направиш, е да му кажеш за мен.

Тя искаше да му изкрещи и да му отвърне, че няма да направи нищо подобно, но с болезнена яснота осъзна, че вече твърде много хора знаят, за да може да запази тайната от сина си. Кимна неохотно.

- Имаш да се реваншираш за много години - каза Дали.

- Нямам да се реванширам за нищо.

- Не възнамерявам да изчезна от живота му. - Лицето на Дали отново се изопна. - Можем да се споразумеем сами или да наема някой адвокат кръвопиец, когото да насъскам срещу теб.

- Няма да позволя Теди да бъде наранен.

- Тогава по-добре да се споразумеем. - Той свали крака си от колата, отвори вратата и се настани зад волана. - Връщай се в къщата. Ще го доведа утре.

- Утре? Искам го сега! Още тази вечер!

- Е, това е твърде лошо - подсмихна се той. После затръшна вратата.

- Дали! - Тя се втурна към него, но той вече излизаше от кариерата, а изпод гумите на колата му хвърчеше чакъл. Франческа крещя след него, докато не осъзна, че е безсмислено, и после се втурна към своята кола.

Първоначално двигателят не искаше да запали и тя се уплаши, че акумулаторът е паднал заради фаровете. Когато най-сетне успя, Дали вече беше изчезнал. Даде газ по стръмния път след него, без да обръща внимание на занасянето. На върха на кариерата зърна избледняващите му светлини в далечината. Гумите й избуксуваха, докато ускоряваше. Само ако не беше толкова тъмно! Той излезе на магистралата и тя продължи след него.

Следва го в продължение на няколко мили, пренебрегвайки пищенето на гумите и увеличавайки безразсъдно скоростта, когато пътят стана равен. Дали познаваше черните пътища, а тя не, но отказваше да се предаде. Той нямаше право да й причинява това! Знаеше, че го е наранила, но нямаше право да я тероризира. Достигна почти сто километра в час, после сто и двайсет...

Ако той не беше угасил фаровете си, може би накрая щеше да го настигне.

26

Когато се върна в къщата на Дали, Франческа беше като вцепенена. Докато уморено излизаше от колата, прехвърляше в ума си откъслечни епизоди от срещата в кариерата. Повечето мъже щяха да са щастливи, че им е била спестена тежестта по отглеждането на дете. Защо не си беше избрала някой от тях?

- Ъъъ... госпожице Дей?

Сърцето на Франческа подскочи, когато чу момичешкия глас, долетял до нея откъм ореховото дърво край пътя. „Не и тази вечер“, помисли си тя. Не сега, когато имаше чувството, че носи хиляди тонове тежест на плещите си. Как успяваха винаги да я намерят?

Още преди да се обърне по посока на гласа, знаеш какво ще види - отчаяно младо лице, упорито и тъжно, евтини дрехи, неизменно допълнени с крещящи обеци. Дори знаеше историята, която ще чуе. Но тази вечер нямаше да слуша. Тази вечер имаше твърде много нещастие в собствения й живот, за да понесе и чуждото.