Сюзън Филипс - Мис Каприз

Дишането й се учести, тя запали двигателя и излезе на заден ход на улицата. Пренебрегна ограничението на скоростта, стигна до най-близката бензиностанция и помоли да я упътят. Указанията бяха сложни и тя пропусна един пътен знак за северната част на града, отклони се на мили, преди да намери равния черен път, който водеше до кариерата. Ръцете я боляха от стискането на волана. Беше минал повече от час от обаждането му. Щеше ли да я чака? Повтаряше си, че Теди е в безопасност - Дали можеше да нарани нея, но не би наранил едно дете. Мисълта почти я успокои.

Кариерата беше разположена край пътя като гигантска рана, огромна, сурова и заплашителна в излиняващата сива зимна светлина. Последната смяна работници очевидно си бяха тръгнали, защото широкият равен двор пред нея бе пуст. Край неподвижните камиони се извисяваха пирамиди от червеникав камък. Притихнали поточни линии водеха до боядисани в зелено вагонетки, издигащи се като гигантски фунии над земята. Франческа прекоси двора към гофрираната метална сграда, но не видя никакъв признак на живот, никакво превозно средство освен камионите. Помисли, че е закъсняла. Дали вече си бе тръгнал. С пресъхнала от тревога уста, подкара колата извън двора и по пътя, към пастта на кариерата.

На възбуденото й въображение му изглеждаше сякаш гигантски нож е разрязал земята, проправяйки си път право към ада. Безлюден, зловещ и суров, каньонът на кариерата караше всичко да изглежда дребно. Редките голи зимни дървета по ръба на отсрещната страна изглеждаха като клечки за зъби, хълмовете в далечината бяха като детски купчини от пясък. Дори потъмняващото небе вече не изглеждаше огромно, сякаш някакъв похлупак беше паднал над огромен празен котел. Тя потрепери, когато се принуди да продължи до ръба.

На последните лъчи светлина тя смътно различи на дъното една от играчките на Теди.

За част от секундата се почувства дезориентирана, докато накрая осъзна, че колата е истинска. Беше истинска, както и миниатюрният мъж, който се беше облегнал на капака. Тя стисна очи за момент, после брадичката й потрепери. Нарочно беше избрал това ужасно място, защото искаше Франческа да се почувства дребна и безпомощна. Направи усилие да възстанови контрола си, отдалечи се от ръба и подкара край него, почти изпускайки стръмната чакълена отбивка, която водеше към дълбините на кариерата. Започна бавно да се спуска.

Докато тъмните стени на кариерата се издигаха около нея, психически се подготви за срещата. От години се сблъскваше с привидно непробиваеми бариери и се удряше в тях, докато не поддадяха. Дали беше просто поредното препятствие, което трябваше да премине. Освен това тя имаше предимство: той очакваше да се сблъска с момичето, което познаваше, с двайсет и една годишната Мис Каприз.

Още докато се взираше надолу към него, установи, че е сам. Докато се приближаваше, не видя нищо, което да промени заключението й. Теди не беше там. Дали искаше да упражни цялата си сила, преди да й върне детето. Франческа паркира колата под ъгъл пред неговата, но на стотина метра. Ако това беше конфронтация, щеше да изиграе своята част от войната на нерви. Дневната светлина беше почти угаснала и тя остави фаровете включени. Отвори вратата и излезе премерено - без да бърза, без излишни движения, без коси погледи към надвисналите гранитни стени. Приближи се към него бавно, като вървеше в светлината на фаровете с изпънат гръб. Студен порив на вятъра поде шала й и я зашлеви през бузата. Тя затвори очи.

Дали стоеше с лице към нея и с гръб колата, беше се облегнал на капака с кръстосани глезени и ръце - целият заключен и затворен. Беше без шапка, а над ризата си носеше елек без ръкави. Ботушите му бяха покрити с червена прах от кариерата, сякаш беше стоял тук известно време.

Тя се приближи до него с вирната брадичка и нетрепващ поглед. Едва когато стигна съвсем близо, видя колко ужасно изглежда Дали, съвсем различно от кориците на списанията. На светлината от фаровете забеляза, че лицето му е измъчено и сиво, а челюстта му беше покрита с набола брада. Само сините му очи бяха същите, с изключение на това, че бяха студени и твърди като скалата под краката й. Тя спря пред него.

- Къде е Теди?

Острието на нощния вятър се вряза в кариерата и повдигна косата от челото му. Той се отдръпна от колата и се изправи в цял ръст. За момент не каза нищо. Просто стоеше там и я наблюдаваше, сякаш беше особено гнусна човешка отрепка.

- През живота си съм удрял жена само два пъти - каза накрая той. - И ти не се броиш, защото беше повече самоотбрана, тъй като ме удари първа. Но трябва да ти кажа, че откакто открих какво си ми причинила, мисля само как да те хвана и да свърша работата както трябва.