Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

- Забравих си четката за зъби - каза Панда през затворената врата.

Тя стана от леглото, извади четката му за зъби от аптечката, отключи вратата на спалнята и я промуши през пролуката.

От гневно стиснатите му челюсти човек можеше да си помисли, че тя държи сгъваем нож.

- Заключила си вратата? - процеди той с глас, пропукващ като сух лед.

- Навик - отвърна тя смутено.

- Заключила си вратата?

Щеше да прозвучи детински, ако започне да му обяснява колко страшна й се струва къщата през нощта, затова Луси само сви рамене.

Веждите му се сключиха, ъгълчето на устата му се изви презрително.

- Бейби, ако исках да вляза в тази стая, никаква ключалка няма да ме спре. Но защо да си правя труда? Ти и без това не беше толкова добра.

Тя пое остро дъх и затръшна вратата в лицето му.

Панда искаше да удари нещо. Себе си. Колко пъти щеше да се издънва с нея? Но тя толкова го дразнеше.

Кучката си го заслужаваше. Ако не ме беше вбесила, нямаше да я ударя.

Беше чувал точно същите думи при стотиците обаждания за домашно насилие, когато някакъв негодник се опитваше да се оправдае, задето е пребил жена. Фактът, че той бе използвал думи вместо юмруци, не го правеше по-добър.

Прокара пръсти през косата си. Бъди най-добрият в това, което умееш. Но всичко свързано с Луси Джорик беше редуване на една след друга все по-големи издънки, още от самото начало. Веднага след като я качи на мотора в онази уличка, трябваше да я откара обратно при семейството й. Всички онези игрички, докато се опитваше да я изплаши, нищо не бяха постигнали, освен че го накараха да се почувства като пълен кретен. Правеше грешка след грешка, което доведе до най-ог-ромната издънка. Онази последна нощ.

И без това му бе трудно да се сдържа, когато бяха край езерото Кадо, но в онази последна нощ в мотела изгуби контрол. Беше прекарал твърде много часове с Луси, притисната към гърба му, твърде много дни бе виждал как в онези кафяви очи със зелени точици изригват тревожни сигнали, когато тя се чувстваше уязвима.

Панда вдигна юмрук, за да почука отново, сетне отпусна безволно ръка. Какъв смисъл имаше да се извинява? Последното, което искаше тя в момента, е да го види.

Той се отправи надолу по спарения стар коридор и се заизкачва по стълбата на тази призрачна къща, която не можа да се удържи да не купи. В живота му и без това цареше предостатъчно голям емоционален хаос, с който трябваше да се справи. Не му трябваха още проблеми, най-малко с дъщерята на шибания президент на Съединените щати.

Трябваше час по-скоро да се махне от този остров.

Н а следващото утро Луси избегна срещата с Панда, като се измъкна през плъзгащите се врати на спалнята на верандата, водеща към задния двор. Качи се на велосипеда и се отправи към града, където закуси с кафе и мъфин, седнала на една от масичките пред „Петнистата жаба“. С изключение на двете тийнейджърки, които огледаха преценяващо косата и татуировката й, никой друг не й обърна внимание. Усещането да се измъкне от кожата на Луси Джорик бе опияняващо.

След като приключи, тя подкара към северната част на острова. Обичаше закътаните ъгълчета покрай брега. Тук нямаше спортни площадки за богати и известни. На острова идваха само водопроводчици и продавачи. Хлапета, които учеха в държавни колежи, и млади семейства, возещи бебетата си в колички от „Уолмарт“. Ако Мат и Нийли не се бяха появили в живота й, можеше само да мечтае да дойде на почивка в подобно място.

До Четвърти юли оставаха още почти две седмици, но туристическите лодки вече се поклащаха във водите на езерото. Луси мина покрай ферма, после покрай дървена барака с ръчно написана табела: НАИ-ДОБРАТА ПУШЕНА БЯЛА РИБА НА ОСТРОВА. Отляво се виждаше малко езеро, обрасло с папур, отдясно - блато, а отвъд се ширеше огромното езеро Мичиган. Постепенно дърветата, засенчващи пътя, се смениха с борове, после дърветата изчезнаха напълно и пътят се стесни към носа на острова.

От крайбрежните скали, изгладени преди много векове от ледниците, се белееше фар. Луси остави велосипеда и пое по пътеката към фара. Кимна на пазача, който поливаше оранжевите слабоноги, разцъфнали в дървени сандъчета близо до вратата. Зад постройката вълноломът се врязваше във водата. Днес езерото бе спокойно, но Луси си представи мястото по време на буря, когато вълните се разбиваха в скалите.

Откри уединено местенце, където да поседне, сред големите морени, вече затоплени от утринното слънце. Фериботът, плаващ към сушата, приличаше на малка движеща се точица. Луси отчаяно се надяваше Панда да е на борда му, защото, ако все още бе в къщата, щеше да се наложи тя да се изнесе, а в този момент най-малко искаше да замине. Грозните думи, които хвърли в лицето и миналата нощ, все още изгаряха душата й. Хората никога не са били жестоки към нея, но Панда беше преднамерено злобен.