Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

Тази къща, заедно с пчеларницата на Майра, някога за нея беше като втори роден дом, но през последните три седмици тона място се бе превърнало в неин затвор. Само ако можеше ди побегне към някогашната лятна къща, да се свие отново на остъклената веранда с уокмена и да слуша „Бекстрийт Бойс“, докато наблюдава как братята й и техните приятели трополят нагоре-надолу по стълбата към кея. През онова лято Дейвид беше едно от онези красиви момчета, макар че през деня той работеше на рибарска лодка, докато останалите се забавляваха.

Бри се загледа в пчелите и тъкмо палеше цигара, когато Тоби излезе от гората. Някой беше с него. Тя засенчи очи с ръка и видя привлекателен мъж да крачи редом с момчето. Той беше едър, висок, с широки рамене и гърди. Един от онези добре изглеждащи мъже, които се отличаваха в тълпата. От мъжете, които...

Тя скочи от стъпалото.

- Здравей, Бри - рече мъжът. - Много време мина.

Тринайсет години тутакси се изпариха. Промяната във външността му нямаше значение. Тя го мразеше сега със същата ярост, като последния път, когато го видя.

- Тоби, прибери се в къщата - нареди строго. - Идвам след минута.

- Почакай. - Той разроши свойски косата на Тоби. - Помни какво ти казах, Тоби. Хората, които идват тук през лятото, по природа са параноици. Не бива да ходиш там.

- Нищо лошо не правех.

Мъжът вече не рошеше косата му, а потриваше главата му с кокалчетата на пръстите си.

- Рано или късно, той ще разбере за баба ти. И само за сведение... Не можеш да осребриш чека, който той е изпратил на нейно име. А сега влез вътре, докато аз говоря с Бри.

Бри стисна ръка в юмрук. Майк Муди, заедно с бившия й съпруг Скот, беше начело на списъка с лицата, които не желаеше никога повече да види. Тя знаеше, че Майк все още живее тук, след като лицето му я гледаше от поне пет-шест билборда покрай главното шосе на острова, но възнамеряваше на всяка цена да избегне срещата с него. А ето го сега тук.

Тоби се отправи с маршова крачка към къщичката. Майк пристъпи към нея с голямата си мазна усмивка и протегната ръка.

- Изглеждаш прекрасно, Бри. Красива както винаги.

Тя притисна ръце към бедрата си.

- Какво искаш?

Ръката му се отпусна, но фалшивата усмивка остана лепната на лицето му.

- Няма ли поне едно „здравей“?

- Няма.

Той беше вонящо дебело хлапе с хитри като на невестулка очи, пъпчива кожа и криви зъби, което всяко лято безуспешно се опитваше да се присламчи към детската им компания. Но единственият островитянин, когото допуснаха в редовете си, беше Стар. Майк беше прекалено шумен, прекалено неприятен. Всичко в него беше сбъркано - дрехите, дразнещият смях, тъпите шеги. Единственият, който се отнасяше добре към него, беше Дейвид.

- Жал ми е за хлапето - бе заявил Дейвид, когато веднъж един от братята й обиди Майк. - И двамата му родители са пияници. Той има много проблеми.

- Всички имаме проблеми - бе отрязала Стар. - Ти го защитаваш само защото и ти си донякъде отхвърлен.

Наистина ли Дейвид беше отхвърлен? Бри не мислеше така. От самото начало те бяха привлечени от Дейвид. Той беше чаровен, харизматичен, красив. Отраснал в бедно семейство в Гари, Индиана, той следваше с пълна стипендия в Мичиганския университет. Беше на двайсет, на същата възраст като най-големия й брат, но много по-умен и способен. Въпреки че не помнеше някой да го е казвал на глас, всички смятаха, че е много готино да дружат с чернокожо момче. Освен това всички вярваха, че Дейвид е предопределен за велики дела.

Майк посочи цигарата й.

- Това са гвоздеи в ковчега ти. Трябва да ги откажеш.

Той все още беше неприятен, но по различен начин. Кривите зъби, пъпките и излишните килограми отдавна бяха изчезнали, но все още се престараваше във всичко. Сплъстената мръсно руса коса от тийнейджърските му години бе оформена в модерна прическа, но прекалено зализана с гел. Евтиният му летен гардероб от грозни шорти и тениски, които вечно не му бяха по мярка, бе заменен с бял панталон и елегантна поло риза и колан с емблемата на „Прада“ - прекалено претенциозно облекло за ежедневието на острова, но най-противни от всичко бяха масивната златна гривна и колежанският пръстен.

Цигарата почти пареше пръстите й.

- За какво е всичко това?

- Тоби се е забъркал в някакви неприятности със съседите.

Тя потупа с палец филтъра на цигарата, но нищо не каза.

Той раздрънка монетите в джоба си.

- Изглежда, никой не е казал на новия собственик, че Майра е починала, и той мисли, че тя все още се грижи за къщата. Но се оказва, че Тоби го е правил, откакто тя се разболя. Научих го чак сега, иначе щях да сложа край на това.