Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

- Права си. Не биваше да давам воля на ръцете си, независимо колко ме побъркваше.

Признанието, че го е побърквала, я окуражи да продължи атаката си.

- Чия беше идеята за езерото Кадо?

- Беше подходящо място, където да се скриеш. Къщата е уединена, а родителите ти искаха да ти дадат време да помислиш и осъзнаеш, че си допуснала грешка.

- И всички ли смятахте, че най-добрият начин да стигна до езерото Кадо е на задната седалка на стар раздрънкан мотоциклет?

- Не съм планирал това.

- А аз пък си мислех, че планираш всичко.

- Да, следващия път, когато охранявам младоженка, дяволски добре ще се подготвя за вероятността тя да духне.

Луси повече не можеше да слуша всичко това и се отправи към вратата. Преди да стигне до нея, той отново заговори:

- Взех мотоциклета от един познат в Остин. Да се представя за рокер, беше добро прикритие. Пристигнах в Уайнет няколко дни преди теб, за да се помотая из местните барове, без да предизвикам нечии подозрения. Така имах възможност да слушам разговорите на посетителите и да видя дали няма да чуя нещо, което да ме притесни.

- И чу ли?

- Повечето хора най-вече говореха, че нито една жена не е достатъчно добра за Тед. Той е нещо като местен бог.

Тя се намръщи.

- Знаех, че не ме харесват.

- Не мисля, че е нещо лично. Или поне не го мислех тогава. Възможно е сега да съм си променил мнението.

Луси бе чула достатъчно, но когато се насочи към задната врата, господин Бърборко я настигна.

- Когато започна голямото ти бягство - подхвана той, -предположих, че ще продължи не повече от два часа. Откъде можех да зная, че си изпаднала в някакъв екзистенциален срив?

Думата я подразни. Тя предпочиташе оригвания, а не словесна ерудиция.

- Не беше срив. - Прекоси кухнята и излезе на верандата. Сега, когато тя не искаше да говори, Панда не се отлепяше от нея и не млъкваше.

- Още на следващия ден можех да сменя мотоциклета за сув, но не желаех да издъня прикритието си, а ти щеше да се опиташ да избягаш. Честно казано, не исках да си давам чак такъв зор. Освен това не се преструвай, че не ти хареса да се возиш на онзи мотоциклет.

Беше и харесало, но не смяташе да го признае. Луси отвори мрежестата врата и излезе на двора.

- За съжаление, фериботът ще потегли след няколко часа, така че ще ти бъда благодарна, ако ме оставиш сама. Сигурна съм, че имаш да вършиш куп неща.

Той застана пред нея, препречвайки пътя й.

- Луси, онази нощ...

Тя прикова поглед в ключицата му. Панда пъхна ръце в джобовете и се загледа в халката на носа и.

- Досега никога не съм допускал да се случи нещо подобно с клиент.

Тя не желаеше да слуша разкаянията му и се шмугна покрай него.

- Имаш пълното право да си ядосана - продължи той зад гърба й. - Прецаках нещата.

Луси рязко се извърна.

- Не си прецакал нещата. Прецака мен. И не мисля, че сексът ме притеснява. Аз съм зряла жена. Мога да правя колкото си искам секс. - Празни приказки. - Това, което ме притеснява, е, че не знаех с кого правя секс.

- Разбрах.

- Чудесно. А сега ме остави на мира.

- Добре.

Но той не помръдна. Луси не можеше да слуша повече извиненията му и размаха пръст към остъклената веранда.

- За разнообразие, по-добре се погрижи за къщата си, отколкото да ми досаждаш.

- Искаш да мия прозорци?

Нямаше предвид точно това. Не я бе грижа за прозорците.

- Предполагам, че можеш да ги гръмнеш - подхвърли язвително, - но ми се струва малко прекалено. Все пак къщата е твоя. Прави каквото искаш. - И с тези думи тя пристъпи към паянтовата стълба и заслиза, но с всяка стъпка негодуванието й се усилваше. Не искаше да напуска това място. Искаше да остане, искаше да закусва на остъклената веранда, да плава с лодката к езерото, да се скрие от целия свят. Той не заслужаваше тази къща. Ако беше нейна, тя щеше да се грижи за този дом с цялата си любов. Но не беше.

Врътна се и изтрополи ядно нагоре по стълбата.

- Ти не заслужаваш тази къща!

- А теб какво те интересува?

- Не ме интересува. Аз... - Прозрението я озари внезапно. Невероятно прозрение... Тя затвори уста. Отвори я. - Кога заминаваш?

Той я изгледа подозрително.

- Утре сутринта.

- И... Скоро ли ще се върнеш?

- Не съм сигурен. Имам нова задача. Може би през септември. Какво значение има това за теб?

Мислите й препускаха. Тя обичаше тази къща... този остров... Преглътна с усилие.

- Ако... няма да използваш къщата известно време... - Луси с всички сили се постара да говори спокойно, за да не му позволи той да разбере колко е важно това за нея. - Може да поискам да я наема. Трябва да свърша някои неща, а мястото не е по-лошо от всяко друго.