Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

Фериботът се удари леко до кея. Луси се спусна на долната палуба, за да се качи на взетата под наем кола. Тя имаше приятели в цялата страна - по целия свят - при които можеше да отседне. А ето че се бе озовала тук, готвейки се да стъпи на остров от Големите езера само заради една прощална целувка и постоянен пропуск за ферибота. Извади от раницата ключа за запалването и си каза, че и без това няма какво друго да прави, което не беше съвсем вярно. Трябваше да уреди отношенията си с някои хора, да започне нов живот, но след като не знаеше как да направи нито едното, нито другото, сега беше тук.

Пристанището беше пълно с рибарски лодки по наем, скромни туристически корабчета, а близо до малък шлеп бе закотвен стар влекач. Луси подкара по рампата към чакълестия паркинг с табела „Градско пристанище“. На двупосочната главна улица - с амбициозното название булевард „Бийчкомбър“7 - се виждаха най-различни магазини, някои овехтели, други боядисани в ярки цветове, с кичозни витрини, за да привличат туристите - „Джерис Трейдинг Пост“, „Маккинли Маркет“, имаше няколко ресторанта, две сладкарници, банков клон и пожарна станция. Разположените от двете страни на улицата табели тип сандвич, рекламираха услугите на водачи за риболов, а „Магазинът на Джейк за гмуркачи“ канеше посетителите да изследват най-близките места с останки от корабокрушения.

Сега Луси бе тук и нямаше представа къде да отиде. Спря на паркинга близо до бар, над който висеше табела „Бекасът“. Като влезе вътре, не бе трудно да различи местните от загорелите туристи, които имаха изцъклените изражения на хора, преживели твърде много за един ден. Докато последните се бяха скупчили край малките дървени маси, местните седяха край бара.

Тя се приближи до бармана, който я изгледа подозрително.

- Тук искаме лични карти.

Щеше да се засмее, ако не бе изгубила чувството си за хумор.

- Тогава какво ще кажете за един спрайт? Трябва да отседна при един познат, но изгубих адреса му - каза тя, когато мъжът й донесе питието. - Познавате ли човек, на име Панда?

Местните клиенти вдигнаха глави от чашите си.

- Може би - отвърна барманът. - А ти откъде го познаваш?

- Той... работил е за мой приятел.

- И какво е работил?

В този миг Луси установи, че Вайпър е скарана с добрите маниери.

- Познаваш ли го, или не?

Барманът сви рамене.

- Няколко пъти съм виждал го наоколо. - С тези думи я заряза и отиде да обслужи друг клиент.

За щастие, двама по-възрастни мъже, седнали в другия край на бара, явно бяха по-словоохотливи.

- Той се появи преди няколко години и купи старата къща на Ремингтън в Залива на гъските - каза единият. - Сега не е на острова. Зная със сигурност, че не е пристигнал със самолет, а ако е бил на ферибота или е дошъл с чартърна лодка, някой от нас щеше да чуе за това.

Най-после малко и провървя. Може би щеше да намери отговори на въпросите си, без да се среща с него.

Старецът подпря лакът на бара.

- Той не е от приказливите. Малко е резервиран. Никога не съм чувал с какво си изкарва прехраната.

- Да, такъв си е той - отбеляза Вайпър. - Този Залив на гъските далеч ли е от тук?

- Островът е дълъг само шестнайсет километра - обади се приятелят му. - Тук нищо не е много далеч, макар че до някои места е по-трудно да стигнеш, отколкото до други.

Упътванията им включваха объркващи завои, както и подробности като хангар за лодки, изсъхнало дърво, голям камък, върху който някой, на име Спайк, бе нарисувал със спрей пацифистки знак. Петнайсет минути след като излезе от бара, Луси безнадеждно се изгуби. Известно време се лута с колата без посока и накрая успя да излезе до главната улица. Там спря до магазина за рибарски такъми, който тъкмо затваряше за през нощта. Собственикът и даде други указания, които още повече я объркаха.

Вече се стъмваше, когато зърна очукана пощенска кутия с едва различим надпис: „Семейство Ремингтън“. Отби от шосето по изровен път и паркира пред двойна гаражна врата.

Голямата крайбрежна къща първоначално е била в холандски колониален стил, но с течение на годините са били добавяни несиметрични пристройки - тук-там по някоя веранда, еркер и малко крило. Износената дървена обшивка беше с цвета на изсъхнал плавей, а от неравните извити керемиди на покрива стърчаха два комина. Луси не можеше да повярва, че тази къща принадлежи на Панда. Това бе дом за многолюдно семейство -място, където загорели от слънцето деца да се гонят по плажа, докато майките им клюкарстват, съпрузите им разпалват барбекюто на дървени въглища, бабите и дядовците подремват под сянката на верандата, а кучетата се излежават лениво на слънце. На Панда повече би му подхождала порутена рибарска хижа, а не просторна къща като тази. Но адресът съвпадаше, а местните хора съвсем ясно й казаха фамилията Ремингтън.