Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

По-късно, докато прекосяваше фоайето на път за паркинга, Луси се преструваше, че не забелязва скритите погледи, които й хвърляха гости на хотела. Още докато излизаше на заден от паркинга, краката вече я сърбяха от твърдия тюл на туту полич-ката. Ботите й бяха неудобни, гримът й - прекалено тежък, но тя започваше да се отпуска.

Рокерката Вайпър.

Панда реши тази сутрин да потича по пътеката край езерото. Обикновено красотата на чикагските небостъргачи проясняваше мозъка му, но днес не му помогна.

Трите километра станаха четири. После пет. Избърса чело с ръкава на мократа от пот тениска. Беше се върнал там, където му беше мястото, но след тишината на езерото Кадо градът му се струваше прекалено шумен, прекалено забързан.

Двама кретени на ролкови кънки му препречиха пътя. Той свърна в тревата, за да ги заобиколи, после се върна на асфалтираната пътека.

Луси беше умна жена. Би трябвало да се досети. Ала не го бе сторила и вината не беше негова. Той бе направил това, което се искаше от него.

В живота си бе наранил достатъчно хора и мисълта, че бе причинил болка на още един - при това непростимо престъпвайки границата - бе непоносима.

Край него профуча велосипедист. Панда затича по-бързо, сякаш искаше да надбяга самия себе си.

Изневиделица експлозия разцепи въздуха. Той излетя от пътеката и се хвърли на земята. Чакълът одраска брадичката му и се заби в дланите. Сърцето му блъскаше в гърдите, ушите му бучаха.

Той бавно вдигна глава. Огледа се.

Нямаше никаква експлозия. Беше изгърмял ауспухът на стар раздрънкан градинарски пикап.

Мъж, разхождащ кучето си по пътеката, го изгледа смаяно. Един бегач забави ход. Пикапът изчезна, оставяйки след себе си облак от задушливи газове, който надвисна над крайбрежния път.

По дяволите. Това не му се бе случвало от години, но ето докъде го доведоха двете седмици с Луси Джорик. Пльоснат по корем на земята. С прахоляк в устата. Имаше какво да помни следващия път, когато се опита да забрави кой е и къде е бил.

Д окато километрите се нижеха, Луси не спираше да поглежда в огледалото, дивейки се на тежкия грим, мъртвешки черната коса и оранжевите дредове. Настроението й започна да се подобрява. Но дали бе готова да продължава в същия дух? Дори Тед, който толкова добре се оправяше с всичко, нямаше да може да обясни случващото се. Нито пък тя, но й харесваше това усещане за нещо различно, сякаш си бе надянала нова кожа.

Не след дълго остави Илинойс зад гърба си и се насочи към Мичиган. Дали някога Тед ще й прости? А семейството й? Или някои неща са непростими?

Близо до град Кадилак тя отби от магистралата и пое по второстепенни пътища, водещи към Северозападен Мичиган. Привечер Луси беше на опашката заедно с пет-шест други коли, чакащи да се качат на последния за деня ферибот за Черити Ай-ланд - забутано място, което тя трудно откри на картата. Мускулите й бяха сковани, очите я сърбяха, а доброто й настроение започна да се изпарява. Това, което вършеше, беше истинско безумие, но ако не стигне до края, през остатъка на живота си щеше да се терзае с мисли за Панда и онази целувка. Да се пита защо се бе озовала в леглото е един почти непознат мъж, две седмици след като бе избягала от друг мъж, оказал се прекалено добър за нея. Решението да предприеме това пътуване не бе особено логично, но през последните дни Луси сякаш не беше на себе си, а и нищо по-добро не й хрумна.

Старият ферибот, черен с жълти ивици като високоскоростните магистрали, миришеше на плесен, въжета и изгорели газове. Около десетина пътници се качиха заедно с нея. Един от тях, колежанче с раница на гърба, се опита да я заговори, като полюбопитства в кое училище учи. Тя му каза, че са я изключили от една гимназия в Мемфис, и се отдалечи, трополейки по палубата с тежките войнишки боти.

До края на пътуването остана на носа на ферибота, наблюдавайки как очертанията на острова постепенно изплуват в припадащият здрач. Островът приличаше на полегнало куче – глава в единият край, пристанище – където би трябвало да е коремът му, и фар, стърчащ като къса,дебела опашка в другия край.Ако се вярваше натуристическата брошура, островът лежеше на двайсет и четири километра навътре в езерото Мичиган. Беше дълъг шестнайсет километра и широк три километра, постоянните жители бяха около триста, а през лятото броят им се увеличаваше до няколко хиляди. Според местната търговска палата Черити Айланд предлагаше на туристите уединени плажове, девствени гори, отлични условия за лов и риболов, както и ски походи през пресечени местности и пързаляне със снегоходи през зимата. Но Луси бе дошла само за да намери отговор на своите въпроси.