Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

Спалните на втория етаж бяха със скосени тавани, разнородни мебели и стари завеси. Голяма обща спалня заемаше почти целия етаж. Светлината, процеждаща се през прашните прозорци, осветяваше четири овехтели двуетажни легла, с тънки матраци на ивици, навити на рула в долния край. В пролуките между дъските на пода все още имаше пясък от отдавна отминали летни ваканции и Луси си представи мокрите бански, захвърлени на пода. Къщата като че ли още чакаше семейство Ремингтън да се завърне от Гранд Рапидс, Чикаго или някое друго място, където живееше. Какво го бе прихванало Панда, та да купи къща като тази? А какво бе прихванало нея, че да пожелае да остане тук?

Тя занесе в задния двор кафето, приготвено на модерната му кафе машина. Утрото бе слънчево, а небето - чисто. Бистрият въздух възкреси спомените за прекрасните утрини в Кемп Дейвид, за сестрите й, гонещи се край каменния бордюр на басейна в хотела „Аспен Лодж“, за родителите й, поемащи на излет в планината, само двамата. Тук, под сянката на стария дъб, се гушеше напукана маса за пикник, а металният прът бе застинал в очакване на играта с хвърляне на подкови. Пръстите й обхванаха чашата с кафе и Луси вдъхна свежия езерен въздух.

Къщата бе разположена върху стръмна скала, от която се спускаше дълга паянтова дървена стълба до стария навес за лодки и кея, които с годините бяха придобили избледнял синкавосив оттенък. Край скалистия и горист бряг не се виждаха други пристани, нито покриви на съседни къщи, надзъртащи изпод балдахина от зелени листа. Изглежда, къщата на Ремингтън бе единствената в Залива на гъските.

Водата в залива преливаше в богата палитра от цветове - тъмносиня в дълбокото и светлосива в по-плиткото, със светлокафяви ивици край брега и пясъчните наноси. Там, където заливът се сливаше с езерото Мичиган, утринното слънце бе обсипало вълнистата водна повърхност със сребристи проблясъци.

При вида на двете платноходки Луси си спомни виновно за дядо си, който обичаше да плава. Осъзнаваше, че повече не може да отлага. Остави чашата с кафе, протегна се към мобилния телефон и най-после набра номера му.

Още преди да чуе патрицианския глас на Джеймс Личфийлд, тя знаеше точно какво ще й каже бившият вицепрезидент на Съединените щати.

- Лусил, не одобрявам това, което правиш. Изобщо не го одобрявам.

- Каква изненада.

- Знаеш, че ненавиждам сарказма.

Тя подръпна оранжевия дред, висящ около едното й ухо.

- Ужасно ли беше?

- Не беше приятно, но изглежда, Мат успя да усмири пресата. - Тонът му стана още по-студен. - Предполагам, че ми се обаждаш, защото искаш по някакъв начин да ти помогна и да те подкрепя.

- Обзалагам се, че щеше да го направиш, ако те бях помолила. - В очите й запариха сълзи.

- Толкова много приличаш на майка си.

Той не го каза като комплимент, но тя все пак му благодари. И тогава, преди дядо й да продължи с гневните упреци, тя изтъкна това, което и двамата знаеха.

- Бягството помогна на Нийли да стане по-добра. Сигурна съм, че и на мен ще ми се отрази така.

- Не можеш да си сигурна за подобно нещо - сряза я той. -Ти просто не знаеш какво да правиш и не желаеш да отговаряш за последиците от постъпките си.

- И това също. - На него Луси потвърди това, което не бе посмяла да признае пред родители си. - Изоставих идеалния мъж и дори не зная защо.

- Сигурен съм, че имаш причини за това, жалко само, че не го направи, преди да ми се наложи да отлетя за Тексас. Знаеш колко мразя този щат.

- Само защото там се провали. Изборите бяха преди повече от трийсет години. Може би вече е крайно време да го преодолееш.

Той изсумтя недоволно, преди да продължи:

- И колко дълго смяташ да продължи тази твоя ваканция?

- Не зная. Може би седмица? А може и повече.

- И предполагам, че няма да ми кажеш къде се намираш?

- Ако ти кажа, може би ще се наложи да лъжеш. Не че не те бива в лъжите, но защо да поставяме един старец в неудобно положение?

- Ти си ужасно невъзпитано дете.

Луси се усмихна.

- Зная. И аз те обичам, дядко. - Той мразеше да го нарича „дядко“, но така му го връщаше за онова „Лусил“. - Отседнала съм в къщата на една приятелка на остров в Големите езера -додаде тя. - Но ти навярно вече го знаеш. - А ако но го знаеше, много скоро щеше да го научи, тъй като бе платила за наетата кола с кредитна карта, а любящите й родители със сигурност я следяха.

- И каква по-точно е целта на това обаждане?

- За да ти кажа, че... съжалявам, че те разочаровах. И да те помоля да бъдеш по-мил с мама. Всичко това е много тежко за нея.