Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

- Не е нужно моята внучка да ми напомня как да се държа с дъщеря си.

- Не е съвсем вярно.

След това се отприщи строга лекция за уважението, почтеността и отговорностите на тези, на които е дадено толкова много. Вместо да го слуша, младата жена установи, че превърта в главата си разговора, който бе водила с майка си преди няколко месеца.

- Знаеш, че завиждам на отношенията ти с него - каза Нийли.

Луси погледна над резена кокосов пай с яйчен крем, който похапваха в любимия си ресторант в Джорджтаун.

- Той беше ужасен баща за теб.

- И едва ли най-добрият дядо на света. С изключение към теб.

Вярно беше. Сестрите и братът на Луси всячески се стараеха да го избягват, но двамата с Луси си паснаха от самото начало, въпреки че тя беше устата грубиянка, когато те се срещнаха за пръв път. И може би тъкмо заради това.

- Той ме обича - рече Луси. - Както и теб.

- Зная - кимна Нийли. - Но аз никога, никога няма да имам с него такива спокойни и благи отношения, каквито са твоите с него.

- Това наистина ли те дразни?

Тя си спомни усмивката на Нийли.

- Не. Тъкмо обратното. Старият проклетник се нуждае от теб също толкова много, колкото и ти от него.

Луси все още не бе сигурна какво точно бе имала предвид майка й.

Когато дядо и най-после приключи с нравоученията, тя му каза, че го обича, напомни му да се храни здравословно и го помоли да не мърмори толкова много на Трейси.

Той й заяви да си гледа работата.

След като затвори, тя изля остатъка от кафето в тревата и стана. Но тъкмо когато понечи да влезе в къщата, чу странен звук. Човешки звук. Шум, който се чува, когато някой се препъне и се опита да запази равновесие. Идваше откъм дърветата в северния край на поляната, откъдето започваше гората. Обърна се и зърна как сред дърветата се мярна яркожълта тениска, която тутакси изчезна сред боровете.

Тоби я шпионираше.

7.

Тоби хукна през гората, свърна наляво покрай голям дънер, профуча край гигантски камък, прескочи ствола на червения дъб, повален миналото лято от бурята. Най-накрая стигна до пътеката, водеща към малката къща. Макар и да беше по-дребен от повечето момчета на неговата възраст, той тичаше по-бързо от всички тях. Баба му казваше, че баща му също бил голям бегач.

Когато доближи до къщата, момчето затича по-бавно. Тя седеше на стъпалата на задната веранда, пушеше поредната цигара и се взираше в двора, както правеше, откакто бе дошла преди две седмици. Не че тя имаше какво да гледа. Дворът се спускаше стръмно към дерето и е изключение на доматите и чушките, които бе засадил господин Уензъл, градината на баба му бе обрасла с плевели. Две ябълкови и крушови дървета растяха зад пчеларницата - къщичката, където носеха питите и складираха бурканите с готов мед, но те не даваха толкова плод, като вишните в овощната градина на господин Уензъл.

Жената изпусна дълга струя дим, но дори не забеляза, че той се е върнал. Може би мислеше, че ако не го гледа, той ще изчезне. Но тя беше тази, която трябваше да изчезне. Тоби съжаляваше, че Ели и Итън Бейнър не бяха тук, за да отиде у тях. Те бяха най-добрите му приятели - по-точно единствените му приятели - но бяха заминали за лятото в Охайо, защото родителите им може би щяха да се разведат.

Тя изтръска пепелта от цигарата в розовите храсти на баба му.

- Ще вали - рече жената. - Пчелите се прибират.

Момчето погледна нервно към кошерите. Петнайсет кошера бяха разположени в дъното на двора, недалеч от границата с овощната градина на господин Уензъл. Баба му обичаше пчелите, но Тоби мразеше, когато го жилеха, затова гледаше да стои по-далеч от тях. Отначало, когато баба му се разболя, господин Уензъл наглеждаше кошерите, но после и той се разболя и отиде да живее в старчески дом на сушата. Сега синът му бе собственик на овощната градина, но той дори не живееше на острова, а само наемаше хора да се грижат за плодовите дръвчета.

Откакто господин Уензъл бе заминал, никой не бе проверявал пчелите и ако станеха прекалено много, щяха да започнат да се роят, а Тоби дори не искаше да мисли за това.

Всъщност той не искаше да мисли за много неща.

Госпожата кръстоса крака, всмукна дълбоко от цигарата и Задържадима в дробовете си, сякаш не знаеше колко е вредно на нея. Тя имаше дълга червена коса и беше висока и наистина много кльощава, с щръкнали остри кости, които сякаш щяха да ме убодат, ако се приближиш до нея. Не го попита къде е бил.Навярно дори не бе забелязала, че го е нямало. Той приличаше па баба си. Мразеше, когато наоколо се мотаеха непознати. А сега и онази нова госпожа се бе появила в къщата на Ремингтън. Тя му каза, че името й е Вайпър. Тоби се съмняваше, че юва е истинското й име, макар че кой знае...