Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

- Прекалено съм бясна, за да говоря с теб сега! Ти и твоята вазектомия! - Изплю с отвращение думата.

- Къде си?

- Какво те е грижа? - изригна тя. - Аз приключих с теб, забрави ли? - Отново му затвори.

Господи... Луси е бременна. С неговото дете. Панда имаше чувството, че са го потопили в казан с вряща, бълбукаща вода.

Когато се опита да се свърже отново, се включи гласовата поща. Той вече знаеше къде се бе преместила да живее тя и не след дълго беше на ферибота. Шест часа по-късно пристигна в Бостън.

Свечеряваше се и вече притъмняваше, когато спря наетата под наем кола пред сградата, където навярно бе апартаментът на Луси. Но никой отговори, когато позвъни от фоайето на входа.

Позвъни на още няколко звънеца и най-накрая улучи десетката - възрастен мъж, който нямаше друго занимание, освен да шпионира съседите.

- Тя замина тази сутрин, носеше куфар. Знаеш коя е тя, нали? Дъщерята на президент Джорик. Много мила млада дама.

След като излезе на тротоара, Панда и позвъни отново и този път тя вдигна. Не й даде шанс тя да заговори.

- Аз съм в Бостън - заяви. - Охраната в твоята сграда е пълен боклук.

- Както и ти.

- Къде си заминала?

- Изприпках у дома при мама и тате. Ти къде мислиш, че ще отида? Още не съм готова да говоря с теб.

- Супер. - Този път той й затвори.

Смелост никога не му бе липсвала, но това беше нещо съвсем различно. Панда знаеше, че трябва да изясни отношенията си с Бри, преди да направи следващата стъпка, за да си върне Луси. Но първо смяташе да посвети още една седмица на разговори с Джери Евърс. Искаше да се увери, че Джери, също като Панда твърдо вярва, че демоните никога повече няма да се върнат. След това възнамеряваше да напише текст и да го наизусти, за да не оплеска отново нещо. А ето го сега, седнал в самолета за късния полет до Вашингтон, абсолютно неподготвен, а цялото му бъдеще бе заложено на карта.

Пристигна на летище „Дълес“. Въпреки че бе прекалено възбуден, за да заспи, не можеше да се появи в дома на семейство Джорик в настоящия си вид, затова се регистрира в хотел и прекара остатъка от нощта буден в леглото. Когато се съмна, Панда взе душ и се обръсна. С нищо, освен с чаша кафе в стомаха, се отправи към Мидълбърг - богат ловен район в сърцето на щата Вирджиния.

Докато пътуваше по лъкатушещи шосета, покрай ширнали се лозя и процъфтяващи конеразвъдни ферми, се чувстваше все по-нещастен. Ами ако вече бе твърде късно? Ако тя се е опомнила и осъзнала, че може да намери някой много по-добър от него? Когато наближи имението на семейство Джорик, целият бе плувнал в пот.

Къщата не се виждаше от пътя. Само високата желязна ограда и масивните порти със сложна електронна охранителна система потвърждаваха, че е достигнал целта си. Панда спря пред портите и огледа камерите за видео наблюдение. Когато бръкна в джоба за мобилния телефон, едно нещо знаеше със сигурност. Ако сега се издъни, това ще е краят. Каквото и да направи, не биваше да позволи тя да разбере, че той е кълбо от нерви.

Луси вдигна след петото позвъняване.

- Шест и половина сутринта е - изграчи. - Още съм в леглото.

- Няма проблем.

- Казах, че не съм готова да говоря с теб.

- Това вече е проблем. Имаш една минута да отвориш портите, преди да нахлуя.

- Изпрати ми картичка от Гуантанамо26.

Отново му затвори.

За щастие, не се наложи да изпълни заканата си, защото след трийсет секунди портите се отвориха. След кратък разговор с агента от Тайните служби, Панда подкара по извитата алея, водеща през гъстозалесен участък към къщата - голяма тухлена постройка в джорджиански стил. Той паркира пред входа и слезе от колата. Хладният въздух ухаеше на есенни листа, а ясното утринно небе обещаваше слънчев ден и Панда се опита да се убеди, че това е добро предзнаменование. Трудна задача, когато му се гадеше от притеснение.

Предната врата се отвори и на прага се появи тя. Стомахът му се качи в гърлото. Всичко, което досега му се струваше като забулено в мъгла, сега му беше абсолютно ясно, но очевидно не и на нея... Вместо да го покани, Луси излезе навън, наметната с черно непромокаемо яке върху яркочервената пижама, щампована със зелени жаби бик.

Последните хора, с които искаше в момента да се изправи лице в лице, бяха родителите и, така че това обяснение отвън бе неочакван подарък. Тя бе напъхала босите си крака в маратонки, а косата й стърчеше на всички посоки, обгръщайки главата й като красив, блестящ светлокестеняв ореол. Нямаше грим, а върху бузата й се бе отпечатала гънка от възглавницата. Изглеждаше красива и обикновена. Необикновена.