Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

Прескочи една локва. Уличната лампа осветяваше колата й една от двете последни, останали на паркинга. Почти бе завършила резюмето на книгата си и вече половин дузина издателства бяха проявили интерес към нея. Имайки предвид колко много писатели се бореха да издадат творбите им, може би трябваше да се чувства виновна, но не изпитваше угризения. Издателите знаеха, че името й върху корицата ще бъде гаранция за силен медиен интерес и големи продажби.

Луси бе решила да разкаже в книгата си историите на бездомните младежи през техните очи - защо са избягали от семействата си, как живеят, за техните надежди и мечти. Това бяха не само сираци като Шона, но и подрастващи от богати семейства в предградията, избрали скитническия живот, за които рядко се пишеше.

Докато бе съсредоточена върху работата си, се чувстваше изпълнена с енергия, но в мига, в който си позволяваше да се отпусне, гневът й се завръщаше. Луси не искаше да се раздели с него. Когато се чувстваше уморена до смърт, когато стомахът й отказваше да приема храна, когато сълзите безпричинно напираха в очите й... гневът бе нейната опора.

Почти бе стигнала до колата, когато чу зад гърба си бягащи стъпки. Рязко се извъртя.

Хлапето бе изникнало изневиделица. Жилесто, с празни очи, в мръсни скъсани дънки и суитшърт с качулка, измокрен от дъжда. Грабна чантата й и я бутна на земята.

Чадърът й отлетя, остра болка прониза тялото й и цялата ярост, която сдържаше в гърдите, намери своята мишена. Тя изкрещя нещо нечленоразделно, надигна се от мокрия асфалт и хукна след крадеца.

Той стигна до тротоара, мина под уличната лампа и се озърна назад. Не очакваше тя да го преследва и се затича по-бързо.

- Хвърли чантата! - изкрещя тя, побесняла от гняв, подклаждан от адреналина.

Но той продължи да тича, тя също.

Хлапакът бе дребен и чевръст. На Луси не й пукаше. Тя жадуваше отмъщение. Носеше се надолу по тротоара, ботушите й шляпаха по мократа настилка. Той зави в алеята между Центъра за бездомни и една офис сграда. Луси го следваше по петите.

Дървена ограда и контейнер за смет блокираха изхода, но тя не се отказваше. Не мислеше за това, което щеше да направи, ако той имаше оръжие.

-Върни ми я !

Със силно ръмжене той скочи върху контейнера. Чантата й се закачи на острия ръб. Крадецът я пусна и прескочи през оградата.

Тя беше толкова побесняла, че се опита да се покатери върху контейнера след него. Подметките на ботушите й се плъзнаха по мокрия метал и тя одраска крака си.

Благоразумието й постепенно се завръщаше. Луси пое дълбоко дъх, най-после бе успяла да излее гнева си.

Глупаво. Глупаво. Глупаво.

Тя откачи чантата и закуцука обратно към тротоара. Кожената пола малко я бе предпазила при падането, но скъса яркорозовия чорапогащник, одраска крака си, ожули коленете и дланите. Въпреки всичко, независимо от звънтенето в ушите, изглежда, нямаше нищо счупено.

Стигна до тротоара. Глупаво. Ако Панда я бе видял да тича по онзи улица, щеше да откачи. Но ако Панда беше наблизо, онова хлапе никога нямаше да я доближи.

Защото Панда защитаваше хората.

Зави й се свят.

Панда защитаваше хората.

Едва се добра до тротоара, преди краката й да се подкосят и да се свлече върху него. Ботушите й потънаха в лепкавата кал до бордюра, стомахът я присви и в главата й отекнаха думите, които й бе казал.

...изведнъж той я запратил към стената. Счупил ключицата й. Искаш ли това да се случи с теб?

Тя обгърна челото си в шепи.

Аз не те обичам, Луси... Аз не те обичам.

Лъжа. Проблемът не беше в това, че той не я обичаше. Проблемът беше, че я обичаше твърде много.

Трясна гръм и небесата се продъниха. Проливният дъжд биеше по раменете й, просмукваше се през тренчкота й, жилеше скалпа й като остри камъчета. Войникът, който се бе опитал да удуши съпругата си... Мъжът, който бе пребил приятелката си... Панда смяташе, че той е потенциална опасност за нея също като тях, поредният враг, от когото трябваше да я защити. И той възнамеряваше да направи точно това.

Зъбите й започнаха да тракат. Луси се запита дали не си измисля всичко това, но сърцето й знаеше истината. Ако не беше постоянният гняв, който толкова внимателно подклаждаше, отдавна щеше да е прозряла действията му.

Един бял ван намали и спря. Тя вдигна глава, когато стъклото откъм шофьора се смъкна и се подаде глава с посивяла коса на мъж на средна възраст.