Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

Евърс размаха папката, която държеше, към едно от тапицираните кресла и се засмя.

- Ти си служил в Кандахар и Фалуджа? Как се оказа такъв късметлия?

- На други не им провървя толкова - изтъкна Панда очевидното.

Евърс изсумтя и се свлече върху дивана.

- Майната му на това. Тук сме, за да говорим за теб.

Панда почувства как започва да се отпуска...

До първи ноември Луси вече бе свикнала с живота в Бостън и апартамента, който бе наела на „Джамайка Плейн“. Когато не пишеше, беше на работа и въпреки че през цялото време се чувстваше уморена, никога през живота си не бе изпитвала по-голяма благодарност за новата си работа и натоварения график.

- А на теб какво ти пука? - изсумтя презрително седемнайсетгодишното момиче, седнало на дивана срещу нея. - Ти нищо не знаеш за мен.

Апетитният аромат на такос проникна в стаята за консултации от кухнята, където всеки ден в центъра за приходящи „Роксбъри“ сервираха обяд на петдесетина бездомни младежи. Тук имаше баня, малка пералня и предлагаха ежеседмични медицински прегледи. Освен това в Центъра работеха шестима консултанти, които помагаха на избягалите деца, на такива без постоянно местожителство, както и на улични хлапета от четиринайсет години нагоре, да намерят убежище, да се запишат в училище, да се подготвят за годишните изпити, да получат карти за социални помощи и да си намерят работа. Някои от клиентите им имаха проблеми заради зависимост към различни вещества. Други, като това момиче с красиви скули и тъжни очи, бяха избягали от жестоко физическо насилие. Консултантите в Центъра трябваше да се справят с психически травми, медицински проблеми, бременност, проституция и всичко останало.

- И чий проблем е това, че аз не зная нищо за теб? - попита Луси.

- Ничий. - С нацупено изражение Шона потъна по-дълбоко във възглавниците на дивана.

През стъклото на вратата Луси виждаше как някои от децата сваляха украшенията за Хелоуин: прилепи, черни картонени вещици и скелети със светещи червени очи.

Шона огледа късата черна кожена пола на Луси, яркорозовия чорапогащник и фънки ботушите.

- Искам си предишната консултантка. Тя беше много по-мила от теб.

Луси се усмихна.

- Защото не е била толкова запленена от теб като мен.

- Сега пък ми се подиграваш.

- Не. - Луси отпусна нежно длан върху ръката на момичето и заговори тихо и сериозно. - Ти си едно от прекрасните създания на тази вселена, Шона. Смела като лъвица, хитра като лисица. Ти си умна и умееш да оцеляваш. Как да не те обича човек?

Шона отдръпна ръката си и я изгледа предпазливо.

- Ти си откачена, госпожо.

- Зная. Работата е там, че ти си истински борец. Всички смятаме така. И когато наистина решиш да си върнеш работата, аз съм сигурна, че ще знаеш как да го постигнеш. А сега си върви.

Думите й вбесиха момичето.

- Какво ще рече това „да си вървя“? Ти трябва да ми помогнеш да си върна работата.

- И как да го направя?

- Като ми кажеш какво да правя.

- Нямам никаква представа.

- Как така нямаш никаква представа? Ще те издам на директорката. И тя тутакси ще те изрита. Ти нищо не знаеш.

- Е, след като съм тук по-малко от месец, това може би е вярно. Как да стана по-добра?

- Като ми кажеш какво да направя, за да си запазя работата. Като например да ходя всеки ден навреме на работа, да уважавам началника... - През следващите няколко минути Шона изнесе пространна лекция на Луси, повтаряйки съветите, които бе получила от другите консултанти.

Когато тя най-сетне изпусна парата и се успокои, Луси кимна възхитено.

- Леле. Ти би трябвало да си консултант вместо мен. Много си добра.

Враждебността на момичето се стопи.

- Наистина ли мислиш така?

- Определено. След като издържиш годишните изпити и се дипломираш, мисля, че с каквото и да се захванеш, ще бъдеш много добра.

Когато Шона си тръгна, Луси бе съумяла да разреши поне един от проблемите на момичето. Дреболия, но за едно бездомно дете бе непреодолимо препятствие. Шона нямаше дори будилник.

Луси огледа празната стая за консултации с изтъркания удобен диван, уютното кресло и фреската на стената, вдъхновена от графитите. Това бе работата, която й бе присърце.

Тази вечер си тръгна от Центъра по-късно от обичайното. Докато вървеше към колата, отвори чадъра, за да се предпази от хладния вечерен дъждец, и се замисли какво още й предстои да напише, преди да се строполи в леглото. Повече нямаше да виси из коридорите на Конгреса на лов за мастити конгресмени; нямаше да чука по вратите на важните клечки, които се съгласяваха да се срещнат с нея само за да могат после да се похвалят, че познават дъщерята на президент Джорик. Да достигне до хората чрез книгата си, беше далеч по-удовлетворяващо, отколкото работата на лобист.