Сюзън Филипс - Съдбовно бягство

Цялата нежност, която му се бе привидяла, изчезна, изместена от ледено високомерие.

- Ти си безнадежден случай. - Луси затрополи по листата и нагоре по стълбите към предната врата. Не я затръшна под носа му, затова Панда реши, че трябва да я последва вътре, за да продължи тя да го сравнява със земята.

Огромното преддверие с широката извита стълба, впечатляващите маслени картини по стените и скъпите старинни мебели подсказваха за стари пари, но захвърлените раници, велосипедните каски и шареният тричетвърт чорап, метнат в ъгъла, свидетелстваха за присъствието на по-млади обитатели. Тя метна якето си върху едно кресло, сякаш взето назаем от музея „Смитсониън“, и се извърна с лице към него.

- Ами ако лъжа?

Той тъкмо се опитваше да изтръска полепналите върху подметките му листа върху ориенталския килим. Заряза непосилната задача и я зяпна втрещено.

- Да лъжеш?

- Ако не съм бременна - поде тя - и си измислям всичко това. Ако съм разгадала нескопосания ти опит да ме защитиш, като че ли не съм способна сама да се защитя! Ако наистина те обичам и това е единственият начин, който съм измислила, за да те върна при себе си? Какво ще направиш тогава?

Той напълно забрави за мокрите обувки.

- Лъжеш ли?

- Отговори на въпроса ми.

Идеше му да я удуши.

- Ако лъжеш, бедна ти е фантазията колко ще побеснея, защото въпреки всичко, което казах, искам да имам дете от теб. Веднага ми кажи истината!

Тя сякаш се разтопи и очите й се изпълниха с безкрайна нежност.

- Наистина ли? Наистина ли искаш дете?

Сега Панда придоби войнствено изражение.

- Не си играй с мен за това, Луси. Прекалено е важно.

Тя се извърна.

- Мамо! Татко!

- Тук сме - прогърмя мъжки глас от дъното на къщата.

Той наистина щеше да я убие, но първо я последва през великолепната къща до просторна, огряна от слънцето кухня, където ухаеше на кафе и прясно изпечени кифлички. В еркера пред квадратния прозорец с изглед към есенната градина бе поставена дървена маса със стойка тип „магаре“. Президентът Джорик седеше в единия край, пред нея бе разтворен „Уолстрийт Джърнал“, а редом лежеше сгънат още един вестник. Тя беше облечена в бял халат, със сиви чехли на краката. Дори без грим, беше красива жена с внушително излъчване. Съпругът й се бе настанил насреща й по дънки и суитшърт, подходящо облекло за съботна сутрин. Въпреки че тя бе вчесана, той още не се бе обръснал. Панда горещо се молеше да са на втората чаша кафе, иначе всичко можеше да се развие по-зле, отколкото той очакваше.

- Мамо, татко, сигурно си спомняте Патрик Шейд. - Луси изрече името му, сякаш говореше за развалено месо. - Моето куче пазач.

Обзет от благоговение и към двамата, Патрик едва намери сили да кимне.

Президент Джорик отмести „Уолстрийт Джърнал“. Мат Джорик затвори своя айпад и свали очилата за четене. Панда се запита дали знаят за бебето... ако изобщо имаше бебе. Типично за Луси беше да го хвърли напълно несведущ в леговището на лъва. Поне му бе спестено присъствието на сестрите и брат й. Беше събота и те навярно още спяха. Жалко, че родителите й бяха такива ранобудници.

- Госпожо - смотолеви той. - Господин Джорик.

Като уважаващ себе си инквизитор, Луси възнамеряваше да го подложи на най-изтънчените мъчения. Тя се пльосна на свободния стол до баща си и остави Панда да стърчи пред тях като селянин пред кралското семейство. Впери свиреп поглед в майка си.

- Никога няма да отгатнеш какво каза той току-що. Заяви, че ще се ожени за мен, ако това искам.

Президент Джорик завъртя очи. Съпругът й поклати глава.

- Още по-глупав е, отколкото го мислех.

- Той не е глупав. - Луси подпря крак върху напречната подпора на масата. - Той е... Добре де, малко е глупав, също като мен. Затова пък има голямо сърце.

На Панда му дойде до гуша. Той удостои Луси с най-страховития си поглед, сетне се извърна към родителите й.

- Моля за разрешение да се оженя за дъщеря ви.

Луси присви очи насреща му.

- Слагаш тигана на огъня, преди да си уловил рибата. Първо трябва да им обясниш защо си недостоен да бъдеш мой съпруг.

Досега той не разбираше много от това, което тя прави, но последното го разбра. Луси искаше той да оголи раните си без разтакаване.

- Искаш ли кафе, Патрик? - Президент Джорик посочи ка-феника върху плота.

- Не, госпожо. - Тя е била негов върховен главнокомандващ и той осъзна, че машинално е заел стойка „мирно“. Чувстваше се добре в тази поза и остана така, с прибрани крака, изпъчени гърди и вперен напред поглед. - Отраснал съм в Детройт, госпожо. Баща ми беше дребен наркодилър, а майка ми бе наркоманка, готова на всичко, за да се сдобие с пари за дрога. Аз самият съм продавал наркотици. Имам досие за малолетен престъпник, живял съм в различни приемни семейства и изгубих брат си в улична престрелка, когато той беше още съвсем малък. Едва успях да завърша гимназия и влязох в армията. Служих в Ирак и Афганистан, преди да постъпя в полицията в Детройт. - Щеше да разкаже всичко, дори и това да е краят му. - Имам колежан-ска степен от щатския университет в Уейн и...