Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Тя стисна ръката му — нейната беше малка, но силна.

— Аз съм Гуадалупе Сантяго. А вие сте... — Махна с ръка. — Не знам как точно е думата. Заклинател, създател на магии.

— Може да ме наричате „магьосник", ако желаете — отвърна Магнус. — Няма значение. Явно имате предвид просто човек, който е в състояние да ви помогне.

— Така е — отвърна Гуадалупе. — Точно това имам предвид. Нуждая се от помощта ви. Искам да спасите сина ми.

Магнус я покани вътре. Сега, след като спомена, че търси помощ за близък, той вече разбираше ситуацията. Хората нерядко идваха при него за лечение, не колкото при Катарина Лос, но достатъчно често. Той предпочиташе да излекува млад мундан, отколкото някой от надутите ловци на сенки, които го навестяваха непрекъснато, въпреки че щеше да изкара по-малко пари.

— Разкажете ми за сина си — каза той.

— Рафаел. Казва се Рафаел.

— Разкажете ми за Рафаел. Откога е болен?

— Не е болен — отвърна Гуадалупе. — Страхувам се, че може да е мъртъв.

Гласът й беше твърд, сякаш не говореше за навярно най-ужасния страх на всеки родител.

Магнус се смръщи.

— Не знам какво са ви казали, но в този случай не мога да помогна.

Тя вдигна ръка.

— Не става дума за обикновена болест или нещо, което може да се излекува — каза тя. — Отнася се до вашия свят и съприкосновението му с моя. Говоря за чудовищата, от които Господ е отвърнал лице и които ни дебнат от мрака и нападат невинни.

Тя се завъртя в дневната му и карираната й пола се изду около кафеникавите й крака.

— Los vampiros — прошепна Гуадалупе.

— Господи, не и отново проклетите вампири — въздъхна Магнус. — „Проклети" във всеки смисъл на думата.

След като изрече ужасната истина, Гуадалупе си върна куража и продължи с разказа:

— Всички бяхме чували слухове за такива създания. После се оказаха повече от слухове. Едно от тези чудовища се появи в квартала. Похищава малки момичета и момчета. Братчето на един приятел на Рафаел беше отвлечено и открито почти на прага на дома му, но без капка кръв в тялото му. Молихме се, всички майки, всички семейства се молихме тази напаст да ни отмине. Но моят Рафаел започна да се събира с по-големи от него момчета. Добри момчета са, от добри семейства, но малко... невъздържани. Все искат да покажат, че вече са мъже, макар още да не са, ако ме разбирате?

Магнус се беше отказал от шегите. Вампир, който отвлича деца за удоволствие — явно се наслаждава на това и няма намерение да спира — не беше шега работа. Той отвърна сериозно на погледа на Гуадалупе, за да й покаже, че разбира.

— Сформираха нещо като банда — продължи тя. — Не като уличните банди, а за да защитават квартала от чудовището. Така казаха. Веднъж го проследиха до леговището му и после все говореха, че знаят къде е и могат да го заловят. Не ги взех на сериозно, а трябваше. Страхувах се за по-малките ми синове и всичко ми изглеждаше като игра. Но преди няколко нощи Рафаел и приятелите му... изчезнаха. Случвало се е да не се приберат до сутринта, но този път ги няма дълго време. Рафаел никога не би ме разтревожил така. Искам да откриете онзи вампир и да намерите сина ми. Ако е жив, спасете го.

Ако вампирът вече беше убивал човешки деца, вероятно за него банда хлапаци, тръгнали да го преследват, бяха като пратка бонбони на самия му праг. Синът на тази жена беше мъртъв.

Магнус сведе глава.

— Ще се опитам да разбера какво е станало с него.

— Не — рече тя.

Той я погледна, изненадан от тона й.

— Не познавате моя Рафаел — каза Гуадалупе. — Но аз го познавам. Може да е с по-големи момчета, но не е безгласна буква. Всички го слушат. Той е само на петнайсет, но е силен, бърз и умен като голям мъж. Ако някой от тях е оцелял, това е Рафаел. Не търсете трупа му, идете да го спасите.

— Давам ви думата си — обеща й искрено Магнус.

Бързаше да излезе. Преди да иде до хотел „Дюмон" — място, което от двайсетте години бе изоставено от смъртните и се обитаваше от вампири, и където вероятно бяха отишли Рафаел и приятелите му — той трябваше да свърши други неща. Долноземците сигурно знаеха за вампир, който така нагло нарушава закона, но може би се надяваха вампирите сами да се оправят с него, за да не се налага да се обръщат към ловците на сенки.

Преди да излезе, Гуадалупе го хвана за ръката и здраво я стисна. Настойчивият й поглед сега умоляваше. Магнус предполагаше, че никога не е молила за себе си, но беше готова да се моли за момчето си.

— Подарих му един кръст — рече тя. — Свещеникът от „Санта Сесилия“ ми го връчи със собствените си ръце, а аз го дадох на Рафаел. Кръстът е малък, от злато; по него ще го познаете. — Тя си пое накъсано дъх. — Дадох му кръст.