Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— И тогава са дошли те...

— За демонстрация. Предупредих ги, че е рисковано. Вероятно не съм се изразил достатъчно ясно. Мислех, че... — Усмихна се леко. — Те бяха чудовища, Магнус. Не заслужаваха да живеят. Глупави мундани, нима си въобразяват, че могат да управляват техния свят, като впрегнат нашата сила? Не. Умряха бързо.

— И предполагам, в огромна болка и ужас.

— Сигурно. Но страданията им приключиха. А сега ще приключат и моите. Ела с мен.

— Да дойда с теб? В Пандемониума? В Бездната ? Пък аз си мислех, че поканата да прекарам едно лято в Ню Джърси е най-лошата, която съм получавал.

— Не е време за шеги, Бейн.

— Олдъс — рече Магнус, — искаш да идеш в селението на демоните, а оттам няма връщане. И знаеш какви ужаси ще срещнеш.

— Не знаем какво е там. Нищо не знаем. А искам да разбера. Единственото ми желание е да опозная това тайнствено място, моя истински дом. Последната фаза от заклинанието — рече той, вдигна топката на бастуна си и разкри вътре нож — са няколко капки магьосническа кръв. Само няколко. Лек разрез на дланта.

Олдъс се вгледа замислено в ножа, а после в Магнус.

— Ако останеш тук, порталът ще се отвори и ти ще дойдеш с мен. Ако не желаеш, тръгни си сега.

— Олдъс, не можеш...

— Мога и още как, след миг ще го направя. Избирай, Магнус. Остани или напусни, но ако ще си вървиш, тръгвай веднага.

За Магнус вече беше пределно ясно, че Олдъс е луд. Никой не планира екскурзии до Бездната, ако е с всичкия си. Навлизането в Бездната беше по-ужасно и по-гибелно от самоубийство — все едно сам да се запратиш в Ада. Но с безумци хора трудно се разговаря. Някак беше убедил Алфи да слезе от прозореца, но с Олдъс нямаше да е толкова лесно. Физическата сила не беше добър вариант. Магьосникът можеше да предвиди всеки негов ход и да отвърне с равна или дори по-голяма мощ.

— Олдъс...

— Значи, оставаш? Идваш с мен?

— Не. Само...

— Тревожиш се за мен — каза Олдъс. — Мислиш, че не знам какво правя.

— Не бих се изразил така, всъщност...

— Обмислям го от много време. Знам какво правя. Така че, моля те, върви си или остани. Решавай, защото ще отворя Пор...

Стрелата сякаш запя, докато пореше въздуха, и се заби в гърдите на Олдъс като нож в ябълка. Той изпъна гръб за миг, погледна я, после се свлече мъртъв настрани.

Магнус видя как кръвта му потича по гранита.

— БЯГАЙ — извика той.

Младият ловец на сенки още гледаше гордо творбата си и се наслаждаваше на точния си прицел, затова не забеляза мрежата от пукнатини, която покри плочата и с пукот разцепи белия мрамор на хиляди парчета като трошащ се лед.

Магнус хукна да бяга — дори не подозираше, че е способен да развие такава скорост. По пътя сграбчи ловеца на сенки и го повлече със себе си. Тъкмо стигнаха до вратата и изскочиха навън, когато към фоайето лумна бял огън и го изпълни чак до тавана, преди балната зала отново да го засмуче назад. Вратите на хотела сами се затвориха. Цялата сграда се разтресе, като че нещо отгоре го теглеше.

— Какво става? — попита ловецът на сенки.

— Той отвори някакъв канал към Бездната — рече Магнус, докато се изправяше на крака.

— Какво?

Магнус разтърси глава. Нямаше време да обяснява.

— Всички ли излязоха от сградата?

— Не съм сигурен. Имаше демони и вътре, и отвън. Хванахме пет-шест на улицата, но...

Хотелът потрепери и като че ли се разтегли леко, сякаш нещо го дърпаше нагоре.

— Махай се от тук — рече Магнус. — Не знам какво ще стане сега, но изглежда, цялата сграда ще... махай се!

През всички тези години и при всичките си проучвания Магнус никога не беше срещал нещо, което да го подготви за това — сграда, превърната в съвършен портал, и магьосник, който иска да си иде у дома в Бездната, като използва собствената си кръв вместо ключ. Това го нямаше в учебниците. Тук се искаше находчивост. И много късмет. И вероятно малко глупост.

Ако допуснеше грешка на някой етап, а вероятно щеше да го направи, Бездната щеше да го засмуче. В самия Ад. Ето защо се искаше и глупост.

Магнус отвори вратата. Ловецът на сенки зад него изкрещя, но той само му извика да се маха.

Каква ужасна идея — помисли си Магнус, когато се озова отново във фоайето. — Това май е най-лошата ми идея досега.

Огънят беше минал през сърцето на сградата, изпепелявайки всяка повърхност, беше почернил тавана, погълнал мебелите, оголил пода и овъглил огромното стълбище. Вратите към балната зала обаче бяха непокътнати.

Магнус влезе предпазливо.