Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Мандалото на вратата преди имаше формата на лъскав златен лъв, захапал халката в устата си. Сега тя лежеше ръждясала на стъпалата, а устата на сивия лъв зееше озъбена и празна. Магнус почука отривисто по вратата и чу как ударите отекнаха зловещо в къщата, сякаш в нея цареше мъртвешка тишина и всеки шум беше натрапник.

Магнус беше дотам убеден, че вътре няма жива душа, че се сепна, когато жената, която го беше повикала, отвори вратата.

Разбира се, не подобаваше на дама да отваря сама входната врата, но по всичко личеше, че тук няма прислуга от десетилетия.

Магнус смътно си спомни, че е виждал Татяна Лайтууд на някой от приемите на баща й: тогава бе зърнал едно съвсем обикновено момиче с големи зелени очи, което побърза да затвори вратата и да се скрие.

Но дори порутената къща и обраслите градини не го подготвиха за вида на Татяна Блекторн.

Очите й още бяха все така зелени, но бръчки на разочарование и огромна болка обрамчваха строгата й уста. Приличаше на шейсетгодишна, въпреки че беше на четирийсет. Носеше излязла от мода преди десетилетия рокля, която висеше на слабите й рамене и се спускаше по тялото й като покров. По плата личаха тъмнокафяви петна и на места беше така избледнял, че почти белееше, докато на други беше запазил цвета си.

Трябваше да изглежда нелепо, защото роклята й беше светлорозова и подхождаше на младо момиче, което е влюбено в съпруга си и е тръгнало да посети баща си.

Но Татяна не изглеждаше нелепо. Суровото й лице забраняваше всякакво съжаление. Подобно на къщата, и тя бе страховита в разрухата си.

— Бейн — каза Татяна и му отвори широко вратата.

Нямаше приветствия.

Магнус влезе и вратата се затръшна зад гърба му някак окончателно, като надгробна плоча. Спря да изчака Татяна в коридора и чу други стъпки някъде горе — в къщата живееше още някой.

По витото стълбище слизаше момиче. Магнус винаги бе смятал смъртните за красиви и беше виждал мнозина, които всеки би описал като красиви.

Но тази красота беше изключителна и не приличаше на красотата на повечето смъртни.

Тя грееше като перла сред мръсната и порутена къща. Косата й също бе с цвят на седеф — бледа слонова кост, осеяна със злато, а кожата й беше искрящо розова и бяла като вътрешността на раковина. Имаше гъсти тъмни ресници, които засенчваха неземно сиви очи.

Магнус си пое дъх. Татяна го чу и се усмихна победоносно.

— Великолепна е, нали? Моята повереница. Грейс.

Грейс .

Истината го удари като юмрук. Разбира се, Джеймс Херондейл не беше молил за нещо така непостижимо като милостта, душата му не копнееше за божествена благодат и разбиране. Отчаянието му се коренеше в нещо много по-земно, от плът и кръв.

Значи, това е тайната? Но защо никой не може да му помогне? Магнус опита да запази безстрастно изражение, когато момичето се приближи до него и му подаде ръка.

— Приятно ми е — рече то.

Магнус се втренчи в нея. Лицето й беше порцеланово, а очите — изпълнени с обещания. Зашеметяваща комбинация от красота, невинност и греховна съблазън.

— Магнус Бейн — рече тя с глух, тих глас.

Той не можеше да откъсне очи от нея.

Всичко в това момиче беше създадено да привлича. Беше красива, да, но и нещо повече. Изглеждаше свенлива и все пак цялото й внимание бе приковано в него, сякаш гледаше най-невероятното нещо. Няма мъж на света, който не би искал да се види отразен така в очите на красиво момиче. Деколтето й беше твърде дълбоко, но не изглеждаше скандално, защото сивите очи бяха изпълнени с невинност, която подсказваше, че още не познава желанието, макар от страстната извивка на устните и тъмното сияние в очите й да ставаше ясно, че в правилните ръце ще се превърне в много талантлива ученичка...

Магнус отстъпи на крачка от нея като от отровна змия. Грейс не изглеждаше обидена, гневна или дори изненадана. Обърна се към Татяна с леко любопитство.

— Нещо не е наред ли, мамо?

Татяна изви устна.

— Този не е като другите — каза тя. — Е, много обича момичета, а и момчета, но доколкото разбрах, не си пада по ловци на сенки. Освен това не е смъртен. Живял е твърде дълго, така че не очаквай да реагира като останалите.

Магнус можеше да си представи как реагират останалите — като Джеймс Херондейл, който цял живот бе учен, че любовта е нежна и мила и че трябва да обичаш с цялото си сърце и да отдаваш душата си. Магнус можеше да си представи как реагират всички, щом я видят, защото всеки неин жест, всяко изражение и всяка черта крещяха — обичай я, обичай я, обичай я.