Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Тази гледка изпълни Магнус с огромна тъга. Само хората старееха и умираха, а Джем вече не беше част от човечеството, не принадлежеше към светлината, която гореше така ярко и мимолетно. А извън техния огън беше студено. Никой не познаваше този студ по-добре от Магнус.

Щом го видя, Джем наклони глава.

— Магнус Бейн. Не знаех, че си тук .

— Аз... — започна Магнус, но Уил вече беше на крака и прекосяваше стаята към Джем.

Целият беше грейнал още щом го видя, и Магнус усети как вниманието на Мълчаливия брат се насочва към него и се задържа там. Макар двете момчета да бяха толкова различни, понякога изглеждаха като едно цяло и бе странно да видиш колко много се е променил Уил, докато Джем е останал встрани, как и двамата са отишли някъде, където другият не може да пристъпи. Магнус предположи, че за тях това е още по-странно.

И все пак. Нещо в тях винаги напомняше на Магнус за старата легенда за червената нишка на съдбата: невидима алена връв, която свързва определени хора и колкото и да се заплита, не може да се скъса.

Мълчаливите братя се движеха точно като статуи, ако статуите можеха да се движат. Джем влезе в стаята по този начин, но когато Уил се приближи, той пристъпи към стария си парабатай бързо и нетърпеливо като човек, сякаш близостта до хората, които обичаше, го караше отново да се чувства от плът и кръв.

— Ти дойде — рече Уил и от думите му пролича, че вече е напълно задоволен.

Сега Джем беше тук и целият свят беше подреден.

— Знаех, че ще дойдеш — каза Теса, стана и тръгна към Джем.

Магнус видя, че лицето на брат Закарая засиява при звука на гласа й, руните и тенът му вече нямаха значение. Той отново се превърна в момче, животът му тъкмо започваше, а сърцето му бе изпълнено с надежда и любов.

Колко много се обичаха тези тримата, колко много бяха изстрадали един за друг и все пак каква радост извличаха от самото си присъствие. Магнус бе обичал неведнъж, но не си спомняше да е изпитвал покоя, който те излъчваха само защото бяха заедно. Понякога и той копнееше за покой, като скиталец из пустиня, който от векове не е виждал вода и е обречен да живее с жаждата.

Теса, Уил и техният изгубен Джем стояха плътно един до друг. Магнус знаеше, че през тези няколко мига светът за тях вече не съществува.

Погледна към канапето и видя, че Джеймс се е събудил, златните му очи приличаха на зорки пламъци, които учеха свещите как да горят по-силно. Джеймс беше млад, целият живот бе пред него, а на лицето му не личеше нито надежда, нито радост. Теса, Уил и Джем се чувстваха съвсем естествено заедно, но дори тук, сред хората, които го обичаха повече от всичко, Джеймс изглеждаше съвсем сам. В изражението му личаха отчаяние и безутешност. Той се опита да се надигне на лакът, но отново се отпусна на възглавниците и чернокосата му глава се отметна назад, сякаш нямаше сили да я държи изправена. На пръста му блещукаше пръстенът на Херондейл, а на китката му — сребърна гривна.

Теса, Уил и Джем разговаряха тихо. Уил стискаше ръката на Джем. Магнус не беше виждал някой да докосва Мълчалив брат така, в жест на приятелство. Почувства болка в гърдите си и я видя отразена и на лицето на момчето.

Магнус импулсивно прекоси стаята и клекна до канапето, до сина на Уил, който го погледна с изморени златни очи.

— Нали ги виждаш — рече Джеймс. — Колко много се обичат. Преди си мислех, че всеки обича така. Като в приказките. Преди си мислех, че любовта е щедра и добра.

— А сега? — попита Магнус.

Момчето извърна лице. Магьосникът се вгледа в тила му и видя черната рошава коса, същата като на баща му, и крайчеца на руната на неговия парабатай точно под яката. Тя трябваше да е на гърба му на мястото на ангелското крило.

— Джеймс — рече Магнус тихо и припряно. — Навремето баща ти пазеше ужасна тайна и си мислеше, че не може да я сподели с никого, но я каза на мен. Виждам, че нещо те тормози. Ако решиш да поговорим, сега или когато и да било, давам ти думата си, че ще запазя тайната ти и ако мога, ще ти помогна.

Джеймс се обърна да го погледне и на Магнус му се стори, че изражението му омеква, сякаш безпокойството или онова, което го измъчваше, беше отпуснало хватката си.

— Аз не съм като баща ми. Не мисли, че отчаянието ми е прикрито благородство, защото не е така. Страдам за себе си, а не заради другите.

— Но защо страдаш? — попита Магнус с безсилие. — Майка ти е права, че цял живот си обграждан с любов. Ако ми позволиш да ти помогна...