Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Алек беше положил усилие, макар че се искаше доста опитно око, за да го забележи. Светлосинята тениска му стоеше сравнително по-добре от ужасния сив суитшърт, който носеше във вторник. Дори леко ухаеше на одеколон. Магнус неочаквано се почувства поласкан.

— Да — рече той бавно и се усмихна също толкова бавно. — Твоето име го помня.

Алек се усмихна. Може би все пак нямаше значение, че той си пада по онзи Джейс. Онзи Джейс беше красив, но бе от хората, които осъзнават това, а те рядко си струваха усилията. Ако Джейс беше злато, което улавя светлината и вниманието, то Алек беше сребро: толкова свикнал всички да гледат към Джейс, че и той самият гледаше натам, живееше в сянката му и не очакваше някой да го забележи. Може би си струваше да си първият, който ще му каже, че заслужава да бъде забелязан преди всички и да бъде гледан най-дълго.

Сребро, но малцина знаеха, че то е по-рядък метал от златото.

— Не се тревожи за това — каза Магнус и пъргаво се надигна от канапето, като внимателно остави Председателя Мяу на възглавниците, за негово жаловито огласено изумление. — Да пийнем.

Той гостоприемно пъхна собственото си питие в ръката на Алек, защото още не беше отпил, и се зае да си направи друго. Алек сякаш се стресна. Навярно бе много по-нервен, отколкото Магнус си мислеше, защото изпусна чашата и алената течност се разля по него и по пода, а стъклото се разби с трясък.

Алек се втрещи като застрелян и изглеждаше страшно притеснен.

— Охо, вашите хора май преувеличават за елитните ви нефилимски рефлекси — пошегува се Магнус.

— O, в името на Ангела! Много... много съжалявам.

Магнус поклати глава и направи жест, който остави диря от сини искри във въздуха, а после алената локвичка и строшените стъкла изчезнаха.

— Не съжалявай — рече той. — Аз съм магьосник. Мога да оправя всяка каша. Защо според теб организирам толкова партита? Честно да ти кажа, нямаше да го правя, ако трябваше сам да чистя тоалетни. Виждал ли си някога вампирско повръщано? Гадно е.

— Всъщност аз не познавам, ъъъ, вампири.

Беше се ококорил ужасено, сякаш си представяше как покварени вампири повръщат кръвта на невинните. Магнус бе готов да се обзаложи, че Алек всъщност не познава нито един долноземец. Децата на Ангела се придържаха към собствения си вид.

Зачуди се какво точно прави Алек тук. Беше сигурен, че и той се пита същото.

Е, нощта вероятно щеше да е дълга, но поне и двамата щяха да са облечени добре. Синята тениска издаваше старание, но Магнус можеше да предложи нещо по-хубаво.

— Ще ти дам друга тениска — предложи той и тръгна към спалнята си, а Алек вяло запротестира.

Гардеробът му заемаше половината спалня и Магнус възнамеряваше да го разшири. В него имаше много дрехи, които щяха да стоят добре на Алек, но докато ровеше из тях, осъзна, че на него може да не му е приятно да му натрапва вкуса си за мода.

Реши да избере нещо по-скромно — черната тениска, която беше носил във вторник. Е, вероятно бе малко сантиментално от негова страна.

На нея беше изписано с пайети: „Смигни, ако ме искаш", но все пак нищо по-скромно не се намираше в гардероба му. Той я свали от закачалката и се върна с танцова стъпка в дневната, където Алек вече беше свалил своята тениска, стоеше почти безпомощно и я стискаше в юмрука си.

Магнус се закова насред крачката.

Стаята се осветяваше единствено от нощната лампа, а останалото сияние идваше от прозорците. Силуетът на Алек бе очертан от уличните светлини и лунните лъчи. Сенки се плъзгаха по бицепсите му и крехките издатини на ключиците, а торсът му бе съвсем гладък до тъмната линия на дънките. По плоските мускули на корема личаха руни, сребристи белези от стари знаци се виеха около гръдния му кош и единият стигаше чак до ивицата на хълбока. Косата му беше черна като мастило, а лъчисто бледата кожа — бяла като платно. Той приличаше на произведение на изкуството, създадено от светлосенки, красиво и великолепно.

Магнус бе чувал много пъти как се създават нефилими, но явно му бяха спестили, че има и част, в която се казва: „И нека Ангелът се спусне от висините и даде на избраните фантастични плочки".

Алек го погледна и раздели устни, сякаш да заговори. Взираше се в Магнус с широко отворени очи, изумен, че някой го гледа така.

Магнус направи героично усилие да се овладее, усмихна се и му подаде тениската.

— Съжалявам... че съм толкова непохватен — прошепна Алек.

— За какво говориш? — попита Магнус. — Ти си невероятен. Тук си едва от десет минути, а вече ти свалих половината дрехи.