Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

— Дори да е от злоба, кой може да те вини, не и след Кръга и всичко останало.

Магнус се загледа през прозореца. Отсреща имаше полски ресторант и просветващите му светлини денонощно предлагаха борш и кафе (да се надяваме, не смесени в едно). Той си спомни как бяха треперили ръцете на Алек, когато го помоли да излязат, и колко доволен и слисан беше, когато той прие.

— Не. Вероятно е лоша идея, най-лошата ми идея това десетилетие, но наистина няма нищо общо с родителите му. Съгласих се заради него.

Катарина замълча. Ако Рейгнър беше наблизо, щеше да се изсмее, но Рейгнър бе изчезнал в клиника в Швейцария заради серия процедури, които трябваше да изличат зеленото от кожата му. Катарина имаше инстинкт на лечител, тя знаеше кога да бъде мила.

— Ами късмет на срещата тогава — каза накрая.

— Много благодаря, но нямам нужда от късмет, а от помощ — отвърна Магнус. — Само защото ще ида на срещата, не означава, че тя ще мине добре. Аз съм много очарователен, но за танго се искат двама.

— Магнус, не забравяй какво стана последния път, когато се опита да танцуваш танго. Обувката ти изхвърча и едва не уби един човек.

— Това беше метафора. А и той е ловец на сенки, Лайтууд и си пада по блондини. Срещата е рискова. Трябва ми стратегия за бягство. Ако срещата се превърне в пълно бедствие, ще ти пиша: „Синя катеричке, тук е Секси лисикът. Мисията се проваля поради крайни предубеждения". После ти ще ми се обадиш и ще ми кажеш, че се е случило нещо много спешно, което изисква специалните ми магьоснически умения.

— Струва ми се излишно сложно. Това е твоят телефон, Магнус. Няма нужда от кодови имена.

— Вярно. Ще ти пиша само: „Кофти". — Магнус протегна ръка и прокара пръсти по Председателя Мяу, от главата до опашката. Котаракът се протегна и измърка ентусиазираното си одобрение на вкуса му за мъже. — Ще ми помогнеш ли?

Катарина изпъшка дълго и подразнено, но обеща:

— Ще ти помогна, но вече си изразходва правото на услуги за срещи през този век, така че ще си ми длъжник.

— Става — отвърна Магнус.

— А ако нещата потръгнат — изкикоти се тя, — искам аз да съм кума на сватбата.

— Затварям — информира я Магнус.

Беше сключил сделка с Катарина. Дори нещо повече, беше се обадил да запази маса в ресторант. Беше избрал за срещата червен панталон „Ферагамо“, подходящи обувки и черно копринено сако, което носеше без риза, защото правеше чудеса за ръцете и раменете му. И всичко това за нищо.

Алек закъсняваше с половин час. Вероятно и неговите нерви се бяха поопънали — беше поставил на везните живота си и скъпоценния дълг на ловец на сенки в замяна на среща с мъж, когото дори не харесваше особено — и ето че изобщо нямаше да се появи.

Магнус сви философски рамене и с небрежност, каквато не чувстваше, отиде до барчето и си направи страхотна смес от сълзи на еднорог, енергизираща отвара, червена боровинка и малко сок от лайм. Един ден щеше да си спомня със смях за всичко това. Вероятно утре. Е, може би вдругиден. Утре щеше да има махмурлук.

Сигурно бе подскочил, когато звънецът избръмча, но нямаше кой да го види освен Председателя Мяу. Магнус излъчваше абсолютно спокойствие, когато Алек се изкачи по стълбите и нахлу в апартамента.

Алек обаче не изглеждаше абсолютно спокоен. Черната му коса стърчеше във всички посоки, като изпуснат в сажди октопод, гърдите му тежко се надигаха и спускаха под бледосинята тениска, а лицето му лъщеше от пот. Не беше лесно да накараш един ловец на сенки да се изпоти. Магнус се зачуди колко бързо всъщност е тичал.

— Е, това е неочаквано — рече той и вдигна вежди.

Без да пуска котката, се тръшна на канапето и прехвърли крака върху една от резбованите облегалки. Председателя Мяу се просна на корема му, като мяукаше объркано заради тази внезапна промяна на ситуацията.

Магнус вероятно прекали с опитите да изглежда небрежен и невъзмутим, но ако се съдеше по унилото изражение на Алек, беше постигнал целта си.

— Съжалявам, че закъснях — рече задъхано Алек. — Джейс искаше да тренираме с оръжията и аз не знаех как да се измъкна — искам да кажа, как да му кажа...

— O, Джейс, значи — рече Магнус.

— Какво?

— Бях забравил как се казва русият — обясни Магнус и размаха пръсти с досада.

Алек изглеждаше стъписан.

— O... А аз... аз съм Алек.

Ръката на Магнус замръзна насред пренебрежителния жест. Сиянието на града, което нахлуваше през прозореца, се отрази в сините скъпоценни камъни на пръстите му. Те хвърлиха ярки лазурни искрици, които припламнаха и потънаха в дълбокото синьо на очите на Алек.