Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Теса тихо се приближи до нея. Дори с черен клин и широка сива тениска с надпис: УИЛЯМ ИСКА КУКЛА, тя пак изглеждаше някак официална и внушителна. Надписът беше свързан с феминисткото верую, че момчетата обичат да си играят с кукли, а момиченцата — с камиончета, но Магнус подозираше, че Теса е избрала тениската заради името. Съпругът й беше мъртъв от много време и името му вече събуждаше щастливи, избледняващи спомени, а не ужасната агония, която бе изпитвала в първите години след смъртта му. И други магьосници бяха загубили любимите си, но малцина бяха така безнадеждно верни като Теса. Десетилетия по-късно тя не бе позволила на никого дори да опита да спечели сърцето й.

— Джослин Феърчайлд — каза Теса. — Наследница на Хенри Брануел и Шарлот Феърчайлд.

Джослин примигна, сякаш не беше очаквала лекция по родословието й.

— Точно така — отвърна предпазливо.

— Познавах ги — обясни Теса. — Много приличаш на Хенри.

— Познавали сте ги? Та те...

Хенри беше умрял почти преди век, а Теса изглеждаше на двайсет и пет години.

— И вие ли сте магьосница? — попита подозрително Джослин.

Магнус видя как оглежда Теса от глава до пети и търси демонския знак, белега, който би показал на ловците на сенки, че е нечиста, не-човек и трябва да бъде презирана. Някои магьосници успяваха да скрият знаците си под дрехите, но Джослин можеше да зяпа Теса колкото си иска и никога да не открие знак.

Теса не обичаше да се изтъква, но изведнъж стана ясно, че е по-висока от Джослин и сивите й очи могат да гледат много студено.

— Аз съм — рече тя — Тереза Грей, дъщеря на велик демон и Елизабет Грей, родена Адел Старкуедър, една от вашите. Бях съпруга на Уилям Херондейл, който оглавяваше Лондонския институт, и съм майка на Джеймс и Луси Херондейл. С Уил отгледахме нашите деца като ловци на сенки, за да защитават мунданите, да живеят според законите на Клейва и Завета и да спазват Съглашението.

Тя говореше в добре познатия й нефилимски маниер.

— Навремето живеех сред ловци на сенки — продължи глухо. — Навремето вероятно бих ти изглеждала почти като човек.

Джослин се смути, както се притесняват хората, когато научат нещо толкова странно, че целият свят започва да им изглежда непонятен.

— Ще ви разбера, ако сметнете престъпленията ми към долноземците за непростими — каза Джослин, — но аз... няма къде другаде да ида. Имам нужда от помощ. Дъщеря ми се нуждае от помощта ви. Тя е ловец на сенки и дете на Валънтайн. Не може да живее сред своите. Не можем да се върнем. Трябва ми заклинание, което да скрие от очите й всичко друго освен мунданския свят. В него ще порасне щастлива и в безопасност. Не е нужно да знае кой е баща й. — Джослин почти се задави, но вирна брадичка и добави: — Или какво е сторила майка й.

— Значи, идваш да молиш нас — обади се Магнус. — Чудовищата.

— Аз не съм имала свади с долноземци — каза най-сетне Джослин. — Аз... най-добрият ми приятел е долноземец и не вярвам, че се е променил толкова много от човека, когото винаги съм обичала. Сбърках. Вечно ще живея със стореното. Но моля ви, дъщеря ми не е направила нищо лошо.

Магнус предположи, че най-добрият й приятел, долноземецът Лушън Греймарк, е още жив, макар че никой не го беше виждал след Въстанието. А Магнус бе готов да размисли, щом тя твърдеше, че Лушън е най-добрият й приятел. Хората казваха, че двамата планирали заедно да победят Валънтайн, но Джослин не се яви, за да потвърди слуховете след битката. Магнус не я беше видял и по време на Въстанието. Така че не знаеше дали да вярва на думите й.

Той често мислеше, че справедливостта на ловците на сенки прилича повече на жестокост, затова не искаше и той да бъде жесток. Гледаше изтощеното отчаяно лице на жената и вързопчето в ръцете й. Не, не можеше да бъде жесток. Той вярваше в изкуплението и в зрънцето милост у всеки. Това бе едно от малкото неща, в които имаше нужда да вярва — във възможността за красота, когато си изправен пред толкова грозна реалност.

— Казахте, че сте били съпруга на Херондейл — обърна се Джослин към Теса. Говореше съвсем тихо, сякаш вече разбираше колко слаб е този аргумент, но нямаше друг. — Стивън Херондейл беше мой приятел...

— Стивън Херондейл щеше да ме убие, ако се бяхме срещнали — отвърна Теса. — Никога нямаше да съм в безопасност сред хора като вас или като него. Аз съм съпруга и майка на воини, които се сражаваха и умряха, без да се опозорят. Носила съм оръжия и съм убивала демони, и единственото ми желание беше да надвия злото, за да живея щастливо с онези, които обичам. Надявах се да създам един по-добър и безопасен свят за децата ми. Заради Кръга на Валънтайн сега с рода на Херондейл е свършено, с децата на моите деца. Това се случи чрез вас, вашия Кръг и съпруга ти. Стивън Херондейл умря с омраза в сърцето и кръвта на моите хора по ръцете. Не мога да си представя по-ужасен край за нашия род. Сега ще трябва да живея с раната, която Кръгът на Валънтайн ми причини, а аз ще живея вечно. — Теса замълча и погледна пребледнялото отчаяно лице на Джослин, после добави по-меко: — Но Стивън Херондейл направи своя избор, а ти си решила да не избираш омразата. Знам, че Валънтайн нямаше да бъде победен без твоята помощ, а детето ти не е сторило зло никому.