Касандра Клеър - Хрониките на Магнус Бейн

Лушън го хвана за ръката, явно облекчен.

— Разбира се. Щом е за Джослин. Щом е за теб. Знаеш го.

— Приятелю. Знам го — отвърна Валънтайн.

Валънтайн стисна ръката на Лушън, но Магнус видя как го изгледа. В този поглед имаше любов, но и омраза, и омразата надделяваше. Тя беше съвсем ясна, като сребриста перка на акула в тъмните води на очите му. В тях имаше смърт.

Магнус не се изненада. Беше виждал много чудовища, способни на любов, но малцина бяха позволили на любовта да ги промени и бяха успели да я претопят от обич към един човек в доброта към мнозина.

Спомни си изражението на Валънтайн, когато посече на две Мариан Уайтлоу, и се зачуди какво ли е да живееш с човек като него, какво ли изпитва съпругата му, която Мариан беше нарекла „мила". Да споделяш леглото си с чудовище, да полагаш глава до друга, изпълнена с убийства и лудост... Магнус вече го беше преживял.

Но сляпата любов не трае дълго. Един ден просто се надигаш от възглавницата и виждаш, че живееш в кошмар.

Лушън Греймарк вероятно бе един от многото, за които трябваше да се тревожи, и Магнус можеше да се обзаложи, че той вече е мъртвец.

Не биваше да оставя миналото да го заблуди; не биваше да мисли, че Стивън Херондейл е онзи, в чиято душа се крие добро. Погледна красивото му лице и крехката уста и внезапно му се прииска да му каже, че познава и обича негова предтеча и че Теса ще е много разочарована от него. Но не искаше Кръгът на Валънтайн да погне и нея.

Затова замълча. Стивън Херондейл беше избрал страна, Магнус също бе направил избор.

Членовете на Кръга на Валънтайн излязоха от склада като маршируваща армия.

Магнус хукна към стария Адам Уайтлоу, който лежеше в локва кръв до брадвата си — вече изгубила блясъка си.

— Мариан? — попита Адам.

Магнус коленичи в локвата и затърси по тялото му най-страшните рани. Но те бяха твърде много — прекалено много.

Погледна го в очите и видя, че светлината в тях изгасва. И разбра, че Адам е прочел отговора на въпроса си по лицето му.

— Брат ми? — попита Адам. — Де-децата?

Магнус огледа пълното с мъртъвци помещение. После сведе очи, а Адам Уайтлоу извърна лице и стисна устни, за да не покаже болката и мъката си. Магнус използва остатъка от магията си да облекчи страданието му, но накрая Адам вдигна ръка да го спре и облегна глава на ръката му.

— Достатъчно, магьоснико — рече дрезгаво. — И без това... не искам да живея вече.

Закашля се, ужасна влажна кашлица, а после затвори очи.

— Ave atque vale , ловецо на сенки — прошепна Магнус. — Твоят ангел ще се гордее с теб.

Адам Уайтлоу не го чуваше. Само след секунди и последният член на семейство Уайтлоу умря в ръцете на Магнус.

Клейвът смяташе, че Уайтлоу са избити от развилнели се върколаци, и думите на Магнус не ги убедиха в противното. Той и не очакваше да му повярват. Дори не знаеше защо се опита, може би защото нефилимите явно предпочитаха да си мълчи.

Магнус очакваше завръщането на Кръга.

Те не дойдоха пак в Ню Йорк, но той ги видя още веднъж. По време на Въстанието.

Скоро след нощта в склада Лушън Греймарк изчезна безследно. Магнус предполагаше, че е мъртъв. Година по-късно чу отново за него. Рейгнър Фел му каза, че имало един върколак, който навремето бил ловец на сенки и твърдял, че денят е настъпил и долноземците трябва да се подготвят за битка с Кръга.

Валънтайн разкри плана си и въоръжи хората си точно когато Съглашението за мир между нефилими и долноземци щеше да бъде сключено наново. Неговият Кръг посече и ловци на сенки, и долноземци в Голямата зала на Ангела.

Благодарение на предупреждението на Лушън Греймарк долноземците нахлуха в Залата и изненадаха хората на Валънтайн. Освен предупредени, те бяха и добре въоръжени.

А тогава ловците на сенки изненадаха Магнус, както Уайтлоу го бяха изненадали в онази нощ. Клейвът не изостави долноземците и отказа да се присъедини към Кръга. Мнозинството от Клейва и от водачите на институти направиха избора на Уайтлоу. Те се сражаваха със събратята си заради мира и Кръгът на Валънтайн най-сетне беше победен.

Но след битката ловците на сенки обвиниха долноземците за смъртта на съратниците си, сякаш те бяха станали причина за сражението. Ловците на сенки се гордееха със справедливостта си, но справедливостта им по отношение на събратята на Магнус винаги беше горчива.

Отношенията между нефилими и долноземци не се подобриха. Магнус вече не вярваше, че някога ще се подобрят.

Особено когато Клейвът изпрати и последните оцелели от Кръга, Лайтууд и още един член, Ходж Старкуедър, в Ню Йорк, за да изкупват престъпленията си, като управляват Нюйоркския институт в изгнание от Града от стъкло. След клането имаше недостиг на ловци на сенки и не можеха да се набавят нови чрез Бокала на смъртните, който явно беше изчезнал заедно с Валънтайн. Лайтууд знаеха, че са постъпили милостиво с тях заради връзките им в Клейва и че ако още веднъж прегрешат, Клейвът ще ги смаже.