Неизв. - Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

– Защо си дошла? – попита снаха º.

Мястото на Крикет не беше тук. Носеше стария º живот; Кейт усещаше как той се опитва да полепне по кожата º, сякаш º обличат дреха, която не иска да сложи.

– Принуди ме, защото престана да си вдигаш телефона.

– И кара четири часа дотук? – възкликна Кейт. – Щом си открила къде съм, сигурно си разбрала, че има телефон.

– Но щях да пропусна очарователния танц – изцъка с език Крикет. – Кой е този?

Кейт не искаше да º каже. Това нямаше нищо общо с нея. Ала сама бе създала бъркотията. Позволи на свекърва си да си помисли, че може да дърпа конците на живота º. Време беше да поправи грешката.

– Казва се Уес.

– Него ли дойде да видиш?

– Не – въздъхна Кейт. – Не, разбира се. Казах ти. С Девън намерихме пощенска картичка. Дойдохме при леля Аби.

– Танцуваш така със случайно срещнат мъж?

Кейт замълча, борейки се с желязната хватка на Крикет. Гърчеше се вътрешно, ала не искаше да º доставя удоволствието да забележи.

– Не. Запознахме се, когато бях на дванайсет и с родителите ми гостувахме на Аби. Той живее тук. В Съли.

– Мат го няма едва от година.

– Знам.

– Бързо обръщаш нова страница – отбеляза Крикет.

– Бързо? – възкликна Кейт. – Не бях на себе си, останах без посока, когато изгубих Мат.

– Затова се нуждаеш от мен. Стига толкова! Дойдох да видя с какво те привлича това място и разбрах. Искам с Девън да се върнете с мен днес. Ще заснемем рекламата и ще те представим на града. С Девън ще бъдете до мен, когато обявявам кандидатурата си за Конгреса. Дължиш ми го, Кейт. Цяла година те подготвях за това. Няма връщане назад. Къде е Девън? – Тя се озърна. Момичетата бяха напуснали убежището си и се гонеха сред тълпата, влачейки невидими опашки на комети зад себе си. Девън носеше балетната поличка, яркозелена тениска и няколко огърлици с пластмасови мъниста. Забелязваше се лесно. – Божичко! Толкова усилия положих да я откажа от тези дрехи, а ти º позволяваш да облича, каквото поиска.

– Позволявам º да бъде дете. Детството не продължава дълго. Ще си отиде, преди да се усети.

– Девън! Девън! – извика Крикет и разпери ръце. – Ела при баба Крикет!

– Крикет, недей – предупреди я Кейт.

Девън замръзна. Майка º забеляза как лицето º пребледня, щом видя баба си. Погледна към Кейт и изражението º прониза сърцето º. Мислеше, че Девън º е повярвала отново, ала сега осъзна колко се е лъгала. Тя не º вярваше, че е способна да я защити. Обърна се и побягна, изчезвайки в тълпата.

Крикет отпусна ръце и се обърна мрачно към Кейт:

– Къде отива? Какво си º наговорила за мен?

– Нищо не съм º говорила. Прибирай се у дома, Крикет. Ако тръгнеш сега, ще пристигнеш по светло – посъветва я Кейт и понечи да тръгне към множеството, за да потърси Девън.

– Чакай! Ласло Патерсън ли е това? – попита Крикет.

Ласло стоеше пред вентилатора до дансинга и смехът му бе привлякъл вниманието º.

Кейт се обърна изненадана към нея.

– Познаваш ли го?

– Имам компания за недвижими имоти в Атланта – напомни º Крикет. – Знам кой е, разбира се. Не съм работила с него, но казват, че има солидни връзки. Какво прави тук?

– Иска да купи „Изгубеното езеро“ от леля. – Кейт замълча. Беше по-висока от Крикет с почти цяла педя, но усети как изпъва рамене, за да си вдъхне смелост. – Всъщност искам аз да го купя.

– Ти?

– Да, аз.

– О, Кейт! – Крикет поклати глава, сякаш я съжалява, задето се е осмелила дори да си помисли такова нещо. – Не бива да заставаш на пътя на Ласло Патерсън. Как ще управляваш такова място без никакъв опит?

Наистина го вярваше. Нямаше представа, че Кейт ръководеше магазина на Мат. А и не я интересуваше, беше º безразлично.

– Не ме познаваш. Не знаеш на какво съм способна. Но аз знам какво е добре за мен и за детето ми. Връщай се в Атланта, Крикет. Отивам да намеря Девън. Ако ни беше предупредила, нямаше да се налага да я търся, за да º обясня, че не си дошла да я отвлечеш като в приказка за вещици.

– Вещица ли ме нарече? – смая се Крикет.

Кейт обиколи моравата. Свекърва º я следваше. Накрая тя успя да я заблуди, прекосявайки бързо дансинга, пълен с танцьори. Влезе бързо в главната къща, където миризмата на шоколадова торта тегнеше в хладния въздух. Провери в дневната, в трапезарията, в кухнята. Щом влезе там, столът до хладилника помръдна леко, сякаш течението го е поместило. Излезе от задния вход. Девън я нямаше. Затича по пътеката към бунгалото им. Влезе и погледна във всички стаи, викайки дъщеря си. Нищо. Докато се връщаше бързо към моравата, надничаше през прозорците на другите бунгала.