Юнас Юнасон - Убиеца Андерш и неговите приятели

Тук би било на място едно малко отклонение в защита на рецепциониста. Това да наречеш „периферна случка“ едно убийство втора степен, извършено вследствие на неуспешен опит за убийство първа степен, може да се смята за подценяване на ситуацията. Но ако вземем предвид генетичното наследство на Пер Першон, можем да открием ако не извинение, то поне обяснение.

Рецепционистът беше наследил моралния си компас от баща си пияницата (който изостави двегодишния си син заради бутилка коняк) и от дядо си – търговеца на коне, който хранеше жребчетата си с точно определено количество арсеник още от раждането им, за да свикнат с отровата и в деня на продажбата да бъдат в топформа, а през следващите седмици и месеци постепенно да залиняват.

Ако някой продава животни на петъчния пазар и още в неделя получава оплаквания, че животните са умрели, то репутацията му бързо се срива. Но конете на дядото на Пер Першон оставаха на крака и мигаха бодро на следващия и дори на по-следващия ден. Едва няколко месеца по-късно умираха от хронични стомашни проблеми, рак на белия дроб, чернодробна и бъбречна недостатъчност или друго заболяване, което трудно би могло да се свърже с все по-заможния и реномиран търговец. Тъй като той винаги измерваше правилното количество арсеник, козината на конете му никога не придобиваше зеленикав оттенък малко преди да умрат. При други търговци това беше обичайно последствие от предозиране по невнимание часове преди продажбата. А работните коне все пак не са зелени по природа (за разлика от самата природа и някои модели трактори). И е за предпочитане да не умират още преди да са влезли в употреба. Ако някой селянин си купи работлив впрегатен кон в събота следобед и се напие, за да отпразнува сделката, а на следващия ден се събуди с махмурлук – за разлика от новия си кон, който изобщо не се е събудил, то селянинът има най-малко двойна причина да прескочи неделната служба и с вила в ръка да подири справедливост от продавача, по това време вече изнесъл се в съвсем друга енория.

Дядото на Пер Першон беше твърде умел, за да прибягва до такива евтини номера. Впоследствие обаче се оказа твърде глупав, за да проумее, че навлизането на тракторите на пазара може да бъде многократно по-лошо от това да ти набодат задника с вила.

Понеже крушата не беше паднала много далеч от родовото дърво, можем да разберем защо рецепционистът разсъждаваше по този начин. Умело тровен кон или щастливо загинал епитроп – каква беше разликата от чисто морална гледна точка?

Когато му омръзна мислите да се въртят в главата му, а той да се върти в леглото, Пер Першон почувства, че жената, която спеше до него, трябва да му помогне.

– Скъпа? Будна ли си?

Никакъв отговор.

– Скъпа?

Свещеничката се размърда. Не много, но все пак.

– Не, не съм будна – каза тя. – Какво има?

Ух! Рецепционистът веднага съжали. Не биваше да я въвлича в размислите си така посред нощ... Глупак, глупак, глупак.

– Извинявай, че те събудих. Заспивай, ще говорим утре сутринта.

Но свещеничката изпухтя във възглавницата си и се изправи.

– Кажи какво става, иначе цяла нощ ще будувам и ще ти чета на глас от гедеонската48 Библия в нощното шкафче.

Рецепционистът знаеше, че това е безпочвена заплаха. Свещеничката още първата вечер бе изхвърлила през прозореца гедеонската Библия, копия от която се въргаляха в кажи-речи всяка хотелска стая в страната. Въпреки това той разбра, че трябва да говори. Не знаеше обаче какво да каже и как да го каже.

– Ами, скъпа... – пробва той. – Доста добре се справихме като цяло, не мислиш ли?

– Имаш предвид това, че всички, които се изпречиха на пътя ни, сега са мъртви, много мъртви или в затвора, докато ние си пийваме шампанско?

Не, не точно това имал предвид, поне не и формулирано толкова директно. Пер каза, че са успели да поправят историческите несправедливости в живота си доста успешно. Внукът бе заменил финансовия крах на дядо си с луксозен апартамент, гъши дроб и мехурчета. А парите бяха резултат от това, че двамата с общи усилия бяха профанирали религията, която предците на Йохана ѝ бяха натрапили.

– Мисля си, може би, че сме постигнали целта си. И би било... дразнещо, ако тя, поетесата, как се казваше... онази, която пише, че мъката си заслужавала заради пътя49... ако тя...

– Пътя? – попита полузаспалата свещеничка, която започваше да осъзнава, че разговорът няма да приключи бързо.

– Да, пътят. Ако целта е била луксозен апартамент с хвърлена през прозореца гедеонска Библия, защо тогава живот ни не е песен? Или според теб е?