Юнас Юнасон - Убиеца Андерш и неговите приятели

След известни разногласия бе решено с 14 на 1 гласа, че не можеш да глътнеш граната, независимо дали някой страничен човек ти помага, като я натиска в гърлото ти (отделен въпрос беше рискът, на който ще се изложи натискащият), както и че взривяването на приятелите му би могло да провокира Убиеца Андерш да разкрие нежелана информация.

С други думи, без повече убийства за момента. Всички продължаваха да са единодушни, че истината за поръчаните на Убиеца Андерш убийства и осакатявания не бива да излиза наяве. Графа и Графинята вече прекарваха времето си в ада (всички се бяха запътили натам), но въпреки това можеше да се направят още доста неприятни разкрития относно това кой на кого от присъстващите е искал да посегне. Така че да пощадят свещеничката и онзи другия, след като им вземат парите, си беше просто мярка за безопасност.

С 13 на 2 гласа бе решено Улуфсон и Улуфсон да заловят приятелите на убиеца. Братята успяха да си изврънкат възнаграждение от петдесет хиляди крони, но повече от това беше немислимо, тъй като вече не ставаше дума за отнемане на живот.

* * *

Нещастните братя Улуфсон нямаха представа къде да търсят свещеничката и онзи другия. Започнаха с навъртане около църквата в продължение на няколко дни, а после на още няколко. Но единствената промяна през това време беше, че по чакълената пътека пред входа поникнаха бурени. С изключение на това наоколо не се случваше нищо.

След около седмица на един от братята му хрумна, че могат да натиснат дръжката на вратата, към която водеше чакълената пътека, за да проверят дали е заключена. Не беше.

Отвътре църквата все още приличаше на бойно поле. Никой от Агенцията за държавни вземания не беше сметнал за важно иззетата сграда да бъде разтребена.

Но братята не можаха да открият никаква следа за местонахождението на свещеничката и онзи другия.

В сакристията обаче имаше към хиляда литра вино в кутии, което си струваше да се опита. Не беше лошо и благодарение на него неприятната обстановка стана малко по-приятна.

Освен това в един гардероб откриха купища комикси. Ако се съдеше по датите на издаване, комиксите бяха стояли там повече от трийсет години.

– Комикси в църква? – учуди се Улуфсон.

Брат му не отговори. Вместо това седна да чете „Таен агент Х9“.

Улуфсон пък се насочи към кошчето за боклук, което се намираше до единственото бюро в сакристията. Изсипа съдържанието му и се разрови сред смачканите хартийки. Оказа се, че това са бележки за плащане в брой, издадени от хотел „Хилтън“, който се намираше до „Слусен“52 в Стокхолм. Първата бележка беше за една нощувка, следващата за още една, и още една... Да не би онези свине да си живееха в „Хилтън“ с парите на братята и на останалите измамени? Не ползваха кредитна карта. Плащаха от ден за ден. Винаги готови да избягат.

– Ела! – каза Улуфсон, който току-що бе стигнал до най-блестящото заключение в живота си.

– Чакай малко – каза Улуфсон, който беше стигнал до средата на един брой на „Модести Блейз“.

52 Ключов транспортен възел в центъра на Стокхолм. – Б. пр.

Глава 62

Свещеничката и – най-вече – рецепционистът продължиха да размишляват над смисъла на съществуването. След шест дни окончателно се съгласиха, че не могат да останат в апартамента в „Хилтън“.

Едва когато решиха да си намерят друго жилище, двамата осъзнаха колко скъпо ще им струва. За тристаен апартамент в центъра на Стокхолм трябваше да похарчат цялото съдържание на куфара. Какъв беше смисълът да водят добър живот, който няма да ги разори, ако за целта първо трябва да се разорят? Безпредметно беше и да се редят на опашка за жилище с поносим наем, освен ако не възнамеряваха да доживеят до деветстотин и петдесет години, а до момента само един човек бе успял да го направи.

Нито рецепционистът, нито свещеничката имаха опит с жилищния пазар. През целия си зрял живот Пер Першон беше спал в рецепцията на хотел или пък в кемпер. По темата Йохана Шеландер можеше да спомене само енорийското жилище на баща си, студентското общежитие в Упсала и отново енорийското жилище (като наскоро дипломирана ѝ беше разрешено да пътува двайсет километра от детската си стая до работа, нищо повече).

След като се запознаха със ситуацията, двамата решиха, че са твърде привързани към съдържанието на жълтия куфар, за да го използват само за да си осигурят място за живеене.

Най-приемливият от финансова гледна точка вариант, който откриха, беше рибарска колиба на остров в Балтийско море. Откриха тази готландска перла в интернет и бяха привлечени от цената (почти без пари) в комбинация с разстоянието (около сто морски мили53), което би ги разделяло от все още нехвръкналите във въздуха стокхолмски престъпници.