Юнас Юнасон - Убиеца Андерш и неговите приятели

– Какво не е?

– Песен?

– Кое?

– Животът.

– Колко е часът?

– Един и десет – каза рецепционистът.

48 „Гидиънс интернешънъл“ е евангелистка организация, която разпространява безплатни копия от Библията. Името на организацията идва от библейския персонаж Гедеон. – Б. пр.

49 Пер Першон има предвид шведската поетеса и писателка Карин Бойе и стиховете Пътуването цел и смисъл притежава – / но зарад пътя мъката си заслужава от най-известното ѝ стихотворение „В движение“. – Б. пр.

Глава 60

Дали животът бил песен?

Едно беше сигурно: ако животът бе песен, то това беше нещо ново за Йохана Шеландер. До този момент животът ѝ беше най-вече подигравка.

Все пак я имаше тая работа с баща ѝ. И неговия баща. И неговия баща. И неговия баща. По някакъв начин всички те колективно бяха решили, че тя трябва да бъде той, а той трябва да бъде свещеник.

Първото не им се получи, така че докато растеше, Йохана през цялото време слушаше как била виновна, задето не проявила достатъчно мъжество, за да стане мъж.

Стана обаче свещеник. И ако сега трябвало да се замисли по въпроса, вместо да заспи, то би казала, че неверието ѝ се дължеше не толкова на лични убеждения, колкото на принципна позиция. Библията все пак можеше да се чете по много начини. Свещеничката избра свой собствен – и по този начин затвърди горчивината, която изпитваше към баща, дядо, прадядо и така нататък, чак до времето на Густав III50 (който, между другото, имал някои общи черти с епитропа, с тази разлика, че кралят бил застрелян в гърба, а не в окото).

– Значи, все пак вярваш донякъде в онази книга? – попита рецепционистът.

– Да не се изхвърляме. Проклета да съм, ако Ной е доживял до деветстотин години.

– Деветстотин и петдесет.

– До толкова също. Не забравяй, че съм сънена.

– Не съм сигурен дали досега съм те чувал да ругаеш.

– Случвало се е. Но основно след един през нощта.

Усмихнаха се един на друг. Не че в тъмното се виждаше, но и двамата го усетиха.

Рецепционистът продължи, като призна, че въпросът му може и да бил смахнат, но въпреки това свещеничката все още не била отговорила.

Йохана Шеландер въздъхна и призна, че причината се криела в това, че е забравила какъв е въпросът.

– Но задай го пак. Видяло се е, че няма да се спи.

Ами, мисълта му била за целта и смисъла на всичко. Дали се чувствали толкова добре, колкото би трябвало? Дали животът им бил песен?

Свещеничката помълча известно време и накрая реши да приеме разговора на сериозно. С радост ядяла гъши дроб в „Хилтън“ заедно със своя рецепционист. Предпочитала го многократно пред това да стои на амвона веднъж седмично и да лъже стадо овце.

Но, разбира се, Пер имал право. Тук всеки ден бил досущ като предния. Не било казано, че непременно трябва да останат в хотела, докато парите им свършат. Което точно в „Хилтън“ щяло да стане доста бързо, нали?

– Ако я караме по-полека с гъшия дроб и шампанското, съдържанието на куфара ще ни стигне за около три години и половина – каза рецепционистът, но отбеляза, че сметката можело и да не е точна.

– А после? – попита свещеничката.

– Точно за това говоря.

Свещеничката беше забелязала флирта на Пер Першон с едно от най-известните стихотворения в Швеция, което започваше така: Не ситият ден радост най-голяма ражда. / Най-знаменитият ден е денят на жажда.

Това, което я накара да се замисли малко повече над живота си, не беше самото стихотворение, а фактът, че поетесата се беше самоубила няколко години по-късно. Разумно беше да се предположи, че смисълът на живота едва ли е тъкмо в това.

Като се замисли кои от преживелиците след срещата ѝ с рецепциониста всъщност ѝ бяха доставили удоволствие (с изключение на отношенията ѝ с въпросния и прилежащите занимания върху матрак, в кемпер, зад орган и където другаде сварят), това бяха онези случаи, когато бяха раздавали пари наляво и надясно. Калабалъкът51 в магазина на Червения кръст във Векшьо може би не беше най-добрият пример, но пък споменът за залитащата жена от Армията на спасението пред „Сюстембулагет“ в Хеслехолм сега я караше да се усмихва. Същото важеше и за кемпера, паркиран напречно пред главния офис на „Спасете децата“. И за случката, когато Убиеца Андерш се развика на калаения войник, който не искаше да връчи предполагаема бомба на кралицата си...

Рецепционистът кимна в съгласие, но се разтревожи. Свещеничката да не искала да даде съдържанието на жълтия куфар на други нуждаещи се вместо на тях самите? Това ли бил пътят...?